ГЛАВА ТРИНАДЕСЕТА
ПРЕДАТЕЛСКАТА КИХАВИЦА
Отново имах случай да се усмихна — не, всъщност да се присмея — на мадам подир по-малко от едно денонощие след сцената, описана в последната глава.
Вийет има климат също тъй разнообразен, макар и не тъй влажен, както в повечето от европейските столици. След тихият залез последва ветровита нощ и през целия следващ ден бушуваше суха буря — беше мрачно, макар да не валеше; улиците бяха замъглени с прахоляк и пясък от големите булеварди. Не зная дали дори при хубави дни бих се изкушила да прекарам вечерните часове за учение и почивка там, където бях вчера. Моята алея, всъщност всички пътечки и храсти в градината се озаряваха от нова, неприятна светлина; усамотението ми бе станало съмнително, спокойствието — несигурно. Оня прозорец, отгдето валяха записки, бе осквернил приятното до скоро кътче, над което надничаше, а навсякъде другаде очите на цветята бяха прогледнали и чворовете на дървесните стволове се бяха превърнали в тайни уши. Наистина имаше някои растения, стъпкани от доктор Джон по време на неговото припряно и безплодно търсене, които ми се щеше да повдигна, да полея и съживя; оставил бе и следи от стъпки в лехите, но тях въпреки силния вятър аз бях успяла да залича в един свободен миг още рано сутринта, преди някой да ги е зърнал. Замислена, седнах примирена пред бюрото с учебника по немски, докато ученичките се захващаха с вечерните си уроци, а другите учителки се занимаваха с ръкоделията си.
Сцена на тези вечерни занимания бе трапезарията, помещение, далеч по-малко от трите класни стаи, защото тук се допущаха само пансионерките, а те бяха едва двадесетина. От тавана над две маси висяха две лампи; те биваха запалвани от здрач и това бе знак да се затворят учебниците, да се изопнат лицата, да се възцари мълчание и да се започне урокът по вероучение. Споменатият урок по вероучение беше, както скоро открих, замислен предимно за цялостно потъпкване на интелекта, за целесъобразно унижение на ума, лекарство за Здравия Разум, което той да преглъща в свободното си време и да заяква от него доколкото може.
Книгата, по която се водеха заниманията (тя си оставяше все същата и стигнеха ли до края, подхващаха я отначало), представляваше достопочтен на вид том, древен като планините, посивял като старо кметство.
Цели два франка бих дала, само да можех да взема тази книга в ръцете си, да прелистя свещените пожълтели страници, да прочета заглавието, да се взра със собствените си очи в чудовищните измислици, които, като недостойна еретичка, имах право да попивам единствено с невярващите си уши. Тази книга съдържаше легенди за светци. Боже мили (изричам възклицанието с дълбоко уважение), какво само представляваха тези легенди! Какви вагабонти и самохвалковци трябва да са били въпросните светии, ако те сами са се перчели с опасните подвизи и сами са измисляли разказаните чудеса! Всъщност тези легенди не бяха друго освен калугерски фантасмагории, над които човек вътрешно се присмиваше; там тъй също се разискваха и религиозни въпроси и тази попщина на книгата бе дори по-ужасна от калугерското съчинителство. Ушите ми пламтяха, докато слушах по неволя описания за душевно мъченичество, наложено от Рим; ужасните самохвалства на изповедници, които злонамерено бяха осквернили своя свещенически сан, като потъпкваха до най-дълбоко унижение почтени жени и превръщаха благородни девици в най-нещастните робини на света. Разкази, подобни на историята на Конрад и Елизабета Унгарски, се повтаряха през страници с присъщата им ужасна злина, потресаваща тираничност и черно неблагочестие — разкази, пропити от потисничество, лишения и терзания.
Изтърпях тези „уроци по вероучение“ в продължение на няколко вечери, изтърпях ги безгласно, само веднъж счупих върха на ножицата си, защото го забих неволно в проядената от червеи дъска на масата, до която седях. Но след време така започвах да горя, слепоочията, сърцето и китките ми затуптяваха тъй силно, сънят ми след това бе толкоз неспокоен от изживяното притеснение, че не можех да издържам повече. Благоразумието ми подсказваше оттогава нататък да се измъквам из стаята в мига, в който донасяха оная грешна книга. Дори героинята на Уолтър Скот, Моуз Хедриг, не е била подтиквана тъй несдържано да подаде показанията си срещу сержант Ботуел, както аз — да изкажа мнението си по тия попски „уроци по вероучение“. Успявах обаче да се въздържа и овладея и макар всякога, щом Розин влезеше да пали лампите, бързо да се измъквах навън, вършех го все пак незабележимо, в момента на раздвижване, преди да зацари мълчанието, и изчезвах, докато пансионерките прибираха учебниците си.