Изчезвах в мрака. Не се разрешаваше да се движим по коридорите със свещи и учителка, която напущаше трапезарията, можеше да се приюти единствено в мрачното антре, класната стая или спалнята. През зимата отивах в дългите учебни стаи и ги прекосявах бързо, за да се стопля — имах щастие, ако грееше луна, или пък бързо привиквах с бледия светлик на звездите, а често оставах и в пълен мрак. През лятото никога не се стъмняваше дотолкова и тогава се качвах горе, в моя ъгъл на голямата спалня, отварях моя прозорец (тази стая се осветяваше от пет прозореца, високи като големи врати) и облегната навън, гледах към града отвъд градината и слушах духовата музика от парка или дворцовия площад, а междувременно си мислех мои работи, живеех моя живот в мой собствен свят, все още призрачен свят.
И тази вечер, бегълка то папата и неговите творения, изкачих стълбите, стигнах до спалнята, тихо отворих вратата, която всякога бе затворена и която подобно всички други врати в къщата се завъртя безшумно върху добре намазаните си панти. Още преди да видя, почувствувах, че в голямата стая, обикновено пуста, има живо същество. Не се усещаше движение, дихание или някакъв шум, но нямаше я и Празнотата, Самотата не си бе у дома. Всички бели легла — „ангелски легла“, както ги зовяха на френски — се оглеждаха с един поглед. Всички бяха празни: там нямаше ни една спяща душа. Внимателно измъкване на някакво чекмедже стигна до слуха ми. Пристъпих малко встрани и погледът ми обхвана цялото пространство, без да му пречат завесите. Сега вече виждах собственото си легло и моята тоалетка със заключената работна кутия върху нея, и заключените чекмеджета — под нея.
Браво! Закръглена, майчинска фигура, в скромен шал и блестящо чиста нощна шапчица стоеше пред тази тоалетка и усърдно се трудеше, очевидно в желание да ми услужи, подреждайки „мебела“. Капакът на работната кутия зееше отворен, отворено беше и горното чекмедже на долапа. Всеки предмет от съдържанието им беше вдиган и разгъван, всяка хартия бе прочитана, всяка малка кутийка биваше отваряна; удивителна бе ловкостта и възхитителна бе грижливостта, с която се извършваше претърсването. Мадам се трудеше прилежно, „без да бърза, неуморно“. Не отричам, че я наблюдавах с тайна радост. Ако бях мъж, мадам би прочела в очите ми възхищение — толкова бе сръчна, точна, задълбочена във всичко, което вършеше. Движенията на някои хора дразнят със своята непохватност; нейните будеха задоволство с тяхната сръчност. С една дума, аз стоях възхитена, ала трябваше да се насиля и да прекъсна съзерцаването — необходимо бе да се оттегля. Щеше да последва скандал и тя и аз щяхме изведнъж с трясък, да се разкаем до дъно една на друга. Учтивости, преструвки, всичко щеше да падне, аз щях да се принудя да погледна право в очите й и тя — в моите; щяхме да си признаем, че да работим повече заедно, е невъзможно, и щяхме да се разделим завинаги.
Какъв бе смисълът да се подканва подобна развръзка? Аз не бях разгневена и нямах никакво желание да я напущам. Едва ли бих намерила друг работодател, чийто ярем да е тъй лек и лесен за понасяне; истината е, че аз наистина харесвах мадам за нейното благоразумие, а какво мислех за принципите й, не беше от значение. Що се отнася до разузнавателната й система, тя не ми вредеше. Можеше да ме обработва с нея, колкото си щеше, резултатът нямаше да я задоволи. Нелюбима, изгубила надежда за любов, в бедността на своето сърце аз не се боях от шпиони, тъй както просякът не се бои от крадци. Затова се извърнах и побягнах, изтичах долу по стълбите бързо и безшумно, както паякът се спуска по нишката.
Как се смях, като стигнах в класната стая! Сега знаех, че е видяла доктор Джон в градината, знаех какво си мислеше тя. Да гледам тази изпълнена с подозрение жена, тъй погрешно подведена от собствените си измислици, ме разсмиваше силно. Но когато престанах да се смея, обхвана ме гняв, последван от огорчение. И в продължение на един час аз изпитвах непознат за мен и противоречив душевен смут. Яд и смях, плам и тъга разкъсваха сърцето ми помежду си. Пролях горещи сълзи — не за това, че мадам не ми вярваше (пет пари не давах за нейната недоверчивост), но по други причини. Объркани, тревожни мисли разтърсиха спокойствието ми. Ала тъй или инак, вълнението стихна; на другия ден пак си бях предишната Люси Сноу.