Денят, предшествуващ празника на мадам, бе толкова празничен, колкото самото празненство. Той бе определен за прочистване, почистване, подреждане и украсяване на трите класни стаи. вътре настъпваше весела суматоха; нито на горния етаж, нито пък долу тихата усамотена душа можеше да открие спокойно, кътче, за да си отдъхне. Аз съответно потърсих убежище в градината. През целия ден са разхождах или седях сама, намирах топлинка в слънцето, подслон под дърветата и компания в собствените си мисли. Спомням си добре, че през този ден размених само две изречения с живо същество; не че се чувствувах самотна — предпочитах да мълча. За наблюдателя бе достатъчно да премине през стаите един-два пъти, да види какви промени се извършват, как се подрежда една гримьорна за актьорите и една стая за обличане, как се строи малка сцена с декори, как господин Пол Еманюел, подпомаган от госпожица Сент Пиер, ръководи всички дейности и как една усърдна група от ученички, сред тях и Дженевра Фаншоу, работят весело над неговия надзор.
Настъпи големият ден. Слънцето изгря палещо и безоблачно и все тъй палещо и безоблачно пече чак до вечерта. Всички врати и всички прозорци бяха разтворени, което донесе приятно чувство за лятна свобода — и именно „пълна свобода“ бе законът за този ден. Учителки и ученички слязоха на закуска по домашни роби и с коси, навити на книжки; предвкусвайки с наслада старанието, с което щяха да се обличат вечерта, те сякаш изпитаха удоволствие тази сутрин да се шляят отпуснато, подобно градски съветници, които гладуват в очакване на вечерното пиршество. Към девет сутринта се появи една важна личност — коафьорът. Склонен към светотатство, той установи своята главна картина в параклиса и там, пред съда за светена вода, пред свещите и разпятието, извърши тайнствата на своето изкуство. Едно по едно момичетата бяха призовавани да се оставят в ръцете му и излизаха с коси гладки като миди, разделени от идеален прав път, с увити гръцки плитки, които лъщяха, сякаш бяха лакирани. Аз също минах по реда си и едва повярвах на отражението в огледалото, когато се погледнах да видя резултата. Дебелите гирлянди от сплетена кестенява коса ме удивиха; страхувах се, че не е моя, и трябваше да отскубна няколко косъма, за да се убедя в противното. Тогава признах този коафьор за първокласен артист — човек, който умее да извлече максималното и от неугледен материал.
След като затвориха параклиса, сега пък спалнята се превърна в място, където започнаха да проливат вода, да се трият и мият, да се гиздят и кичат — много бавно и много продължително. Тогава, а и до днес за мен остава загадка как може човек да пропилее толкова време за толкова малко работа. Действието изглеждаше напрегнато, сложно, продължително, резултатът — най-обикновен. Простичка бяла муселинена рокля, сив колан (цветът на Девата), чифт бели или сламени на цвят кожени ръкавици — такава беше официалната униформа, за чието обличане тази пълна къща с учителки и ученички отдели цели три часа. Ала макар и простичко на вид, трябва да се признае, че облеклото беше съвършено — съвършено по модел, кройка и свежест; а тъй като и косите бяха подредени чудно и с много вкус — подходящи за закръглената, стегната хубост на лабасекуренката, макар може би твърде строги по форма за красота по-ефирна и нежна, — общото впечатление беше отлично.
Оглеждах тази прозирна и пухкава като сняг маса и си спомням, че аз самата се чувствувах като сенчесто петно в озарено от светлина поле; нямах смелост да облека прозрачна бяла дреха.Трябваше да сложа нещо тънко — времето и стаята бяха твърде задушни за по-дебел плат, — затова обиколих няколко магазина, докато открих крепирана материя с розово-сиво — накратко, цветът на сивкава мъгла, полегнала върху тресавище, обрасло с цветя. Шивачката се постара да я ушие, колкото можа, защото, както разумно отбеляза, платът бил „твърде мрачен, твърде приглушен“, а тогава се носеха по-ярки цветове. И добре, че все пак тъй благосклонно погледна на въпроса, понеже аз нямах нито цвете, нито украшение, с които да се поосвежа, а най-вече лицето ми също не беше розово на цвят.
Забравихме своите недостатъци в сивото ежедневие, но те ни се натрапват неприятно при онези празнични случаи, когато хубостта трябва да блесне.
Тъй или инак, в същата тази „сенчеста“ дреха аз се чувствувах удобно и приятно — предимства, които нямаше да изпитвам, ако бях облякла нещо по-ярко или по-натруфено. Мадам Бек подкрепи самочувствието ми: нейната рокля бе почти тъй дискретна като моята, с това изключение, че тя носеше гривна и една голяма брошка, искряща от злато и скъпоценни камъни. Срещнахме се случайно на стълбите и тя ми кимна и се усмихна одобрително. Но не защото сметна, че изглеждам елегантна — това не би я заинтересувало, — а защото намери, че съм облечена „благоприлично“ и „почтено“, а пък Благоприличието и Почтеността бяха двете божества, които мадам боготвореше. Тя дори поспря, положи на рамото ми облечената си в ръкавица ръка, в която държеше бродирана и парфюмирана кърпичка, и прошепна в ухото ми един сарказъм по адрес на другите учителки (които току-що я бях видяла да хвали в лицата им).