— Няма нищо по-нелепо от това зряла жена да се облича като петнадесетгодишно момиченце — ето тази Сент Пиер прилича на стара кокетка, която се преструва на девица.
Понеже се бях облякла поне няколко часа преди всички останали, почувствувах желанието да се отделя, ала не в градината, където прислужниците бързаха да наредят дългите маси, да наслагат столовете и да постелят покривките за закуска, а в класните стаи, които сега бяха празни, тихи, хладни и чисти; стените им бяха прясно боядисани, подовете чисто измити, дори още влажни, свежи цветя във вази красяха нишите в стената, пердетата, току-що изпрани, красяха големите прозорци.
Оттеглих се в стаята на първи клас, по-малка и по-спретната от другите, взех от стъкления шкаф, чийто ключ държах, една книга — заглавието обещаваше да е интересна — и седнах да чета. Стъклените врати на тази класна стая се отваряха към голямата беседка; клоните на акацията докосваха стъклата, протягайки се в розовия храст, разцъфнал до отсрещния трегер. В този розов храст, неуморни и щастливи, жужаха пчели. Тъкмо когато монотонното жужене, лъскавата сянка, топлото, самотно спокойствие на моето убежище бяха започнали да отвличат вниманието ми от страницата, да замътват погледа ми и да ме понасят по пътеките на мечтанието, надолу към долината на бляновете — тъкмо тогава острото издрънчаване на входния звънец ме върна към действителността.
Този звънец бе звънял през цялата сутрин, тъй като работници, прислужници, коафьори и шивачки влизаха и излизаха по своите работи. Освен това имаше всички основания да се очаква, че ще продължи да звъни и през целия следобед, защото поне още стотина приходящи ученички трябваше да пристигнат в каляски или фиакри; а да се мисли, че ще замлъкне през останалата част на вечерта, когато родителите и приятелите щяха да си съберат за пиесата, също не бе възможно. При тези обстоятелства — една иззвъняване — дори най-остро иззвъняване — беше нещо най-естествено. И все пак този именно зов имаше някакъв свой акцент, който стресна моите мечти и бутна книгата от коляното ми.
Навеждах се да я вдигна, когато във вестибюла, през коридора, през „карето“, през първи клас, после през втори, после през салона — прозвучаха бързи, ритмични, уверени стъпки. Затворената врата на първи клас — моето убежище — не послужи за пречка; тя се отвори рязко и в празнината застанаха едно палто и една „гръцка шапка“, а сетне две очи първо само ме огледаха, а сетне жадно се впиха в мен.
— Ето я! — изрече един глас. — Познах, ето я англичанката. Толкоз по -зле. Англичанка до мозъка на костите си и съответно жена целомъдрена — тя ще ми свърши работа, сигурен съм в това!
А после със строга учтивост (изглежда смяташе, че не съм разбрала какво е измърморил тъй нелюбезно на френския си език) и с най-непоносимо неправилен английски рече:
— Мийс, да играе трябвате. Загубено сме там.
— С какво мога да ви услужа, господин Пол Еманюел? — запитах го аз, защото това беше самият Пол Еманюел, и то обзет от голямо вълнение.
— Да играе трябва. Няма да откажете, да се плашите, да се прави скромна. Прочетох чертите ви вечерта, когато пристигнахте, видях вашите особености. Да играе можете, трябва да играе.
— Но как, господин Еманюел? Какво искате да кажете?
— Няма време за загубване — продължи той и заговори на френски: — Да захвърлим неохотата, извиненията, превземките. Трябва да играете една роля.
— Във водевила ли?
— Във водевила. Отгатнахте.
Ахнах, обхваната от ужас. Какво искаше да каже този човек?
— Слушайте! — продължи той. — Първо ще ви обясня, тогава ще ми отговорите с „да“ или „не“ и в зависимост от този отговор ще ви преценявам отсега нататък.
Едва сдържаният импулс на един раздразнителен характер аленееше в бузите, подхранваше с остриета погледа му- характер, който неразумният, мекушавият, неувереният, мрачният, превзетият и най-вече упоритият човек би назовал набързо несдържан и неумолим. Мълчанието и внимателното изслушване бяха най-добрият лек за него. Аз слушах.