Тук имаше други, които бяха допуснати като зрители (привидно неохотно) след дълги молби, с протекции, с ограничения, след специално и трудно получено съгласие от благонравната мадам Бек; тези зрители тя държеше на разстояние през цялата вечер с помощта на своите изключителни способности на разузнавач, натикала ги бе в най-отдалечената, най-отблъскваща, най-студена и най-тъмна част та „карето“ — те бяха малка, отчаяна група младежи от най-отбраните семейства, чиито сестри бяха ученички в училището, по-големите синове на тук присъствуващите майки. През цялата тази вечер мадам бдеше край тези младежи — грижлива като майка, но неотстъпчива като същински змей. Пред тях имаше опънат нещо като кордон, който те коленопреклонно я молеха да прекрачат, за да се пораздвижат в един поне танц с онази „хубава блондинка“ или тази „хубава брюнетка“, или с ей тая там „прелестна девойка с катраненочерните коси“.
— Замълчете! — отвръщаше им мадам героично и неумолимо. — Ще прекрачите оттатък само през трупа ми, и по-скоро ще танцувате с монахинята от градината (имайки предвид легендата)!
И тя маршируваше напред-назад пред отчаяната им и нетърпелива редица подобна малък Бонапарт в сивкава копринена рокля.
Мадам познаваше нещичко от света, мадам познаваше отлично човешката природа. Не вярвам друга училищна директорка във Вийет да би се осмелила да допусне млад мъж между стените на училището си, ала мадам знаеше, че като позволява подобно нещо в случай като настоящия, тя прави смел удар, печели важна точка.
Преди всичко съучастници в това дела ставаха родители, тъй като то се осъществяваше единствено с тяхното посредничество. И второ, като отваряше вратите за тези гърмящи змии, тъй привлекателни и толкова опасни, мадам разкриваше най-великолепното си качество — бдителността. Трето, тяхното присъствие доставяше една от най-пикантните съставки на развлеченията. Ученичките го разбираха и го виждаха и видът на тези златни ябълки, които блещукаха отдалеч, ги оживяваше с възбуда, каквато никакви други обстоятелства не успяваха да възпламенят. Радостта на децата се предаваше на родителите, оживление и веселие се носеха из балната зала, самите млади мъже, и те, макар и въздържани, съща се забавляваха, защото мадам не ги оставяше да скучаят; по този начин всяка година празникът на мадам Бек си осигуряваше успех, непознат за празненството на която да било друга директорка в страната.
Забелязах, че отначало доктор Джон бе оставен да се разхожда на воля из стаите; от него се излъчваше мъжественост и чувство за отговорност, което балансираше младостта му и изкупваше хубостта му; ала щом започнаха танците, мадам го прибра.
— Хайде, Вълчо, елате насам — рече тя засмяно. — Макар да сте в овча кожа, ще трябва да напуснете стадото. Идвайте. Тук в карето съм събрала една чудесна менажерия. Позволете да ви наредя в моята колекция.
— Но първо ме оставете да изиграя един танц с ученичката, която сам си избера.
— Нима имате смелост да пожелаете подобно нещо? Но това е лудост! Това е богохулство. Прибирайте се, прибирайте се бързо!
Тя го прибра пред себе си и бързо го нареди зад кордона.
Както изглежда, Дженевра се бе уморила от танците и ме потърси в моето уединение. Тя се тръшна на пейката до мен и (това бе демонстрация, без която чудесно бих могла да мина) обгърна шията ми с две ръце.
— Люси Сноу! Люси Сноу! — изохка тя в истеричен хленч.
— Какво има, за бога? — сухо запитах аз.
— Как изглеждам, как изглеждам тази вечер? — попита тя настойчиво.
— Както обикновено — отвърнах, — невероятно суетна.
— Хапливо същество! Никога не намирате добра дума за мен, но въпреки това на пук на всички други завистници, зная, че съм хубава. Чувствувам го, виждам го, защото в гримьорната има огромно огледало, в което се оглеждам от глава до пети. Искате ли да дойдете с мене и да застанем пред него?
— Искам, мис Фаншоу. Ще бъдете задоволено до насита!
Гримьорната беше много близо, влязохме. Като ме хвана под ръка, тя ме притегли към огледалото. Без да се съпротивлявам, без да упорствувам и да й натяквам, аз застанах там и оставих самолюбието й да пирува и да тържествува, защото любопитствувах да видя доколко е в състояние да погълне — дали изобщо бе възможно то да се насити и дали дори далечна мисъл за другите беше в състояние да проникне в сърцето й и да смекчи неговото суетно тържество.
Нищо подобно. Тя завъртя и мен, и себе си, погледна ни и двете от всички страни, усмихна се, разтърси къдри, оправи колана си, разпери полата си и накрая, като пусна ръката ми и приклекна в подигравателен реверанс, заяви: