— О, небеса! Какво блаженство! — възкликнах. — Но, моля ви, не бъдете безчовечна, мис Фаншоу. изричайки подобни думи, все едно че показвате на бедния, пропъден Каин далечните очертания на рая.
— Значи го харесвате!
— Като сладкишите, конфитюрите и парниковите цветя!
Дженевра се възхити от вкуса ми, понеже самата обичаше подобни неща. Затова с готовност прие, че и аз ги обичам.
— Хайде, покажете ми Изидор! — Признавам, че изпитвах далеч по-голямо любопитство да видя него, отколкото съперника му, ала Дженевра бе захласната по първия.
— Алфред бе допуснат тук тази вечер — продължаваше тя — благодарение на леля си, мадам баронеса Дьо Дорлодот; а сега, след като го видяхте, разбирате ли защо през цялата вечер съм в такова чудесно настроение, защо играх така добре, защо танцувах тъй вдъхновено и защо съм щастлива като кралица? Боже! Боже! Какво забавление бе за мен да поглеждам първо към него, а сетне към другия и да подлудявам и драмата!
— Но този другият — къде е той? Покажете ми Изидор.
— Не искам.
— Защо?
— Срамувам се заради него.
— Но какви са причините?
— Защото — защото (с тих шепот) — защото има такива бакенбарди — оранжеви — червени- затова!
— Най-сетне изплюхте камъчето! — възкликнах аз. — Няма значение, покажете ми го все пак. Обещавам да не припадна.
Тя се огледа. В този миг зад нас един глас каза на английски:
— И двете сте застанали на течение, трябва да напуснете този коридор.
— Но тук няма никакво течение, доктор Джон — извърнах се към него аз.
— Тя настива толкова лесно- настояваше той, вгледан в Дженевра с голяма благост. — Тя е нежна, трябва да се пази. Намерете й някакъв шал.
— Позволете да преценявам сама за себе си — обади се мис Фаншоу надменно. — Не ми трябва шал.
— Роклята ви е тънка, току-що сте танцували, разгорещена сте.
— Вечно ме назидавате — сопна се тя, — вечно мърморите и поучавате.
Доктор Джон не отговори. Че сърцето му е наранено, пролича от погледа му. Помръкна натъжен и обиден, той се извърна, но запази външно спокойствие. Знаех къде има шалове, изтичах и донесох един.
— Ще го носи, доколкото зависи от мене — заявих и го нагънах върху муселиновата й рокля, като покрих внимателно шията и раменете й. — Това ли е Изидор? — запитах с гневен шепот.
Тя нацупи устни, усмихна се и кимна.
— Този ли е Изидор? — повторих, като я разтърсих. Бих могла да я разтърсвам докрай.
— Самият той! — отвърна тя. — Колко е груб в сравнение с полковник-граф! И на всичкото отгоре — о, небеса! — тези бакенбарди!
Междувременно доктор Джон ни отминаваше.
— Полковник-граф! — отекнах аз. Кукла, манекен, накъдрено кученце! Жалко същество! Слуга в сравнение с доктор Джон — прислужник, камериер за доктора! Нима е възможно този чудесен джентълмен — красив като видение — да ви предлага честната си ръка и достойното си сърце, да ви обещава да бди над вашата незначителна личност и вятърничав ум през бурите и битките на живота, а вие да го отблъсквате, да му се надсмивате, да го наранявате, да го измъчвате? Имате ли право да вършите това? Кой ви е дал това право? Къде се крие то? Дали е хубостта ви — в розовите ви бузи и бялата кожа, в русата ви коса? Нима това оковава душата му в нозете ви и превива шията му пред вашия ярем? Нима това заплашва неговата любов, нежността му, мислите, надеждите, интереса, благородната му, сърдечна обич и нима вие не го искате? Защо го отблъсквате? Не, вие само се преструвате. Не говорите сериозно. Вие го обичате, копнеете за него, но сигурно си играете със сърцето му, за да го привържете още повече към себе си — така е, нали?
— Глупости! Я виж как се разпалихте! Не разбрах и половината от онова, което изрекохте.
Междувременно я бях измъкнала в градината. Накарах я да седне на една пейка и й заявих, че няма да мръдне оттам, докато не ми отговори ясно кого е решила да приеме — човекът или маймуната.
— Оня, когото наричате „мъж“ — избухна тя, — е сламенокос буржоа и носи простото име Джон! Това е предостатъчно, не го ща! Полковник Дьо Амал е джентълмен с отлични връзки, великолепни маниери, чаровна външност, с бледо интересно лице и с коси и очи на италианец. Освен туй той е най-приятният от всички компаньони — човек като мене; не е уязвим и сериозен като другия, а човек с когото мога да разговарям на равни начала, който не дотяга и не отегчава, не ме измъчва с възторзи и нападения, със силни страсти и с дарби, дето не ме привличат. Ето това е. Не ме стискайте толкова силно!
Отпуснах ръка и тя побягна. Оставих я да си върви.
Не се въздържах, върнах се в коридора, за да огледам отново доктор Джон; ала го срещнах на градинските стълби, застанал под силната светлина на един прозорец. Стройната му фигура се познаваше отдалеч, защото в цялото това сборище, нямаше ни един равен на него. Държеше шапката си в ръка; откритата му глава, лицето и челото му бяха много красиви и мъжествени. Неговите черти не бяха нежни, не бяха тънки като на някоя жена, нито бяха студени, лекомислени и безхарактерни; макар и правилни, те не бяха толкова изваяни, толкова изфинени, че да изгубят силата и значението, което получаваха от мъжествената си неправилност. Понякога от тях се излъчваха дълбоки чувства и още много оставаха недоизказани. Така поне си мислех аз, такъв ми се струваше на мене. Неизразимо удивление ме изпълваше — гледах този мъж и си казвах, че той не може да бъде унижен.