— Искате ли да я взема от плещите ви?
— От все сърце, стига да не ви е страх от провал.
— Но аз непременно ще се проваля. Знам само три думи на английски и няколко изречения. Ако ме питате, най-добре ще е изобщо да се откажем — да няма изпит по английски. Е?
— Ако мадам се съгласи, съгласна съм и аз.
— Искрено?
— Съвсем искрено.
Той замълча и дръпна от пурата си. Внезапно се извърна към мен.
— Дайте си ръката — извика, а ядът и ревността се стопиха от лицето му, което сега излъчваше широта и доброта.
— Хайде, нека не сме съперници — да бъдем приятели — продължи господин Пол. — Изпитът ще се състои, а пък аз ще избера най-подходящото време и място да ви дразня и да ви преча, както бях склонен допреди десет минути (изпадам в такива настроения още от детинство), от сърце ще ви помогна. В края на краищата вие сте самотна, чужденка сте, трябва да си пробивате път и да си изкарвате хляба; няма да е лошо да ви забележат. Ще бъдем приятели, искате ли?
— От цялото си сърце, господине. Истински се радвам на добрия приятел. Предпочитам го пред всякаква слава.
— Бедничката! — възкликна той, извърна се и напусна алеята.
Изпитът премина успешно. Господин Пол удържа думата си докрай и стори всичко по силите си, за да улесни моята роля. На другия ден раздадоха наградите. И това мина; училището бе разпуснато, ученичките се разотидоха и голямата ваканция започна.
Ах, тази ваканция! Дали някога ще я забравя? Не вярвам. Мадам Бек замина още през първия ден от почивката — отиде при децата си на морския бряг; трите учителки имаха родители или приятели, при които намериха подслон. Всеки един от преподавателите тръгна нанякъде; един за Париж, друг за Бу-Марен, господин Пол пое на поклонение към Рим. Къщата остана съвсем празна, като изключим мен, една прислужничка и оная нещастна, деформирана и полунормална ученичка, полуидиотка, чиято мащеха не я искаше у дома й, в някаква далечна провинция.
Сърцето ми почти замря в гърдите, жалки копнежи изпънаха струните му. Колко дълги бяха тези септемврийски дни, колко тихи, колко безжизнени! Колко огромни и празни изглеждаха опустелите стаи! колко мрачна бе изоставената градина, посивяла от прахоляците на града, изоставен от лятото. Чудех се как ще доживея до края на тези осем седмици. Духът ми отдавна бе започнал да унива, а сега, когато отдръпнаха подпората, която ми носеше работата, изведнъж рухна. Скучното бъдеще не вещаеше утеха, не обещаваше нищо, не ме подтикваше да понасям сегашните несгоди срещу бъдещи радости. Често ме налягаше мрачно безразличие към живота — едно отчаяно копнение да стигна по-скоро до края на земните си дни. Уви! Когато ми остана достатъчно време, за да огледам живота си, както такива като мене би трябвало да го оглеждат, открих пред себе си безнадеждна пустиня — жълти пясъци, без стрък зеленинка, без лампи, без кладенец. Не познавах и не смеех да лелея ония надежди, тъй скъпи на младостта, които я извисяват нагоре и я тласкат напред. Дори да почукваха понякога на сърцето ми, аз вдигах отпреде им негостоприемна преграда. А след като ме напущаха отпъдени, често леех горчиви сълзи, но не виждах друг изход. Не смеех да предложа подслон на тези гости, защото смъртно се страхувах от греха и слабостта на напразните надежди.
Верующи читателю, ти си готов да ми четеш поучителна проповед по повод онова, което току-що описах; същото се готвиш да сториш и ти, моралисте, и ти, строги мъдрецо, а ти, стоико, ще се намръщиш, циникът ще ми се присмее, докато ти, епикуреецо, ще се залееш от смях. Добре, на всички ви аз отговарям тъй: постъпвайте както ви е угодно. Приемам и проповедта, и укорителното смръщване, и подигравката, и вашия смях. Възможно е всички да сте прави, а може би на мое място и вие като мене щяхте да грешите. Първият месец бе за мене дълъг, черен и тежък.
Ненормалната ученичка не изглеждаше нещастна. Правех каквото можех, за да я храня добре и да й бъде топло, защото единственото, от което се нуждаеше, бе храна и слънце, а като нямаше слънце — запален огън. Недоразвитите й способности се радваха на бездействието, умът, очите, ушите, сърцето й спяха доволни, не бяха в състояние да се събудят за никаква работа, следователно в летаргията се усещаха като в рая.
Три от седмиците на ваканцията бяха горещи, слънчеви и сухи, ала четвъртата и петата бяха бурни и дъждовни. Не зная защо промяната на времето ми се отрази тъй жестоко; бушуващата буря и шибащият вятър ме хвърлиха в някаква смъртоносна парализа, каквато не усещах, докато въздухът бе ведър, но сега нервната ми система вече не можеше да издържи онова, което би принудена да понася дълги дни и нощи в тази огромна празна къща. Как съм молила небето да ми даде утеха и подкрепа! С каква ужасна сила ме изпълваше убеждението, че Съдбата е мой вечен враг, който не може да бъде умилостивен. Не обвинявах за това милостта божия, нито неговата справедливост. Реших, че част от големия му план е едни да страдат горчиво цял живот, и бях уверена, че сред тях съм и аз.