Почувствувах известно облекчение, когато един ден пристигна лелята на ненормалната, възрастна добра женица, и отведе моята странна, недъгава другарка. Нещастното същество понякога ми дотежаваше ужасно; не можех да я извеждам извън градината, а и не биваше да я оставям нито миг сама, защото умът подобно на тялото й бе объркан. Тя имаше склонност към злото. Стремежът да направи беля, да стори безпричинно пакост налага край нея винаги да има някой. А тъй като почти не говореше и прекарваше цели часове да криви лицето и крайниците си, аз се усещах по-скоро затворена с някакво неукротимо животно, отколкото с човешко същество. Освен това обслужването й изискваше познанията на милосърдна сестра. Търпението ми беше тъй изчерпано, че понякога напълно се стопяваше. Тези задължения не трябваше да се изпълняват от мен, а от друга прислужница, която сега бе в отпуск; в залисията на ваканционната суетня не потърсиха кой да я замества. И все пак изпитанията от този род не бяха най-страшните, с които се бях сблъсквала в живота. Колкото и да бяха уморителни и противни, душевната ми мъка беше далеч по-изтощителна и съсипваща. Грижите за невменяемата често ме караха да се отвращавам от храната и ме тласкаха към чистия въздух, при кладенеца или край водоскока в двора. Но тези задължения ни веднъж не смазаха сърцето ми, не насълзиха очите ми, нито попариха страните ми със сълзи, горещи като разтопен метал.
След като ненормалната си замина, бях свободна да излизам навън. Отначало нямах смелост да се отдалечавам от улица „Фосет“, но постепенно намерих градските порти, преминах през тях и след туй често скитах по шосето, през полята, отвъд гробищата — католическите и протестантските, — зад нивите, стигах до долчинки и горички и още кой знае къде. Като че ме подтикваше остен, някаква треска не ме оставяше да почивам, копнежът за другарство подклаждаше в душата ми смъртен глад. Често се разхождах по цял ден в жежкото пладне, в хладната вечер, за да се върна чак при изгрева на луната.
Докато се разхождах тъй самотна, опитвах се да си представя как живеят моите познати. Мадам Бек в някакъв весел морски курорт с децата си, с майки си и с цяла група приятели, потърсили същия източник на отмора. Зели Сент Пиер беше в Париж с роднините си, другите учители бяха по домовете си. Дженевра Фаншоу беше предприела с някои свои познати пътешествие на юг. Дженевра ми се струваше най-щастлива. Намираше се в красиви местности, това септемврийско слънце озаряваше за нея плодородни равнини, в които под меките му лъчи зрееха жита и лозя. Тази златна и кристална луна изгряваше пред погледа й над сини хоризонти, накъдрени от планински силуети.
Ала всъщност всичко туй не беше от значение. Аз също усещах есенното слънце и луната, но ми се щеше да съм затрупана с пръст и трева, далеч от тяхното влияние, защото не можех да живея в светлината им, нито да ги превърна в свои другари, нито да им предложа обичта си. А Дженевра носеше в сърцето си един дух, способен да дава постоянна сила и утеха, да разхубавява дневната светлина и да омекотява мрака; най-чудесният от добрите гении, който бди над човечеството, я закриляше с криле и засенчваше главата й с тялото си. Подир Дженевра вървеше Истинската Любов, тя никога не можеше да бъде сама. Съзнаваше ли Дженевра това? Струваше ми се, да. Не я смятах за тъй безчувствена. Предполагах, че в сърцето си е благородна, че и сега обича, но скритом, че един ден възнамерява да покаже колко дълбоко люби и тя; представях си верния й герой, полууверен в стеснителната й обич и утешаван от тази своя увереност; подозирах, че помежду им съществува електрическа връзка на симпатия, чудесна верига на взаимно разбирателство, която поддържа общуването през хиляди километри и пренася през поля и равнини мислите им един към друг с помощта на молитвите и доброжелателството. Постепенно Дженевра се превърна за мен в нещо като героиня. Един ден, като усетих тази нарастваща илюзия, казах си: „Изглежда, нервите ми наистина са прекалено изопнати. Умът ми престрада твърде много, страхувам се, че ще заболея. Какво да сторя? Как да устоя на болестта?“
Ала при тези обстоятелства бе трудно да се опазя. Най-сетне, след цял един ден и цяла една нощ на дълбока душевна депресия, аз легнах физически болна, останах в леглото. По това време циганското лято бе стигнало до своя край — започнаха бурите на есенното равноденствие и в продължение на девет мрачни и дъждовни дни, чиито часове отлитаха гневни, оглушаващи, ветровити, грохотни от бушуващия ураган, аз лежах просната в леглото от някаква странна треска на духа и кръвта. Сънят ме напусна. Ставах нощем, търсех го, умолявах го от сърце да се върне. Отвръщаше ми трясъкът на някой прозорец или протяжният вик на бурята. Сънят не се върна.