Греша. Върна се веднъж, ала разгневен. Раздразнен от упоритостта ми, той дойде, за да отмъсти. Според часовника на „Свети Йоан Кръстител“ сънят не продължи повече от пет-десет минути — кратък период, но достатъчен, за да пречупи съществото ми с необяснимото си притеснение, да ми внуши едно безименно преживяване, което носеше оттенъка, изражението, ужаса, чувството за някакво посещение от небитието. Между дванадесет и един часа тази нощ към устните ми бе поднесена насилствено една чаша с течност, черна, силна, странна, почерпана не от кладенец, а напълнена от едно бездънно и безкрайно море. Страданието, замесено в мирски пропорции и приготвено за устните на смъртен, няма такъв вкус, какъвто имаше моето страдание. След като отпих и се събудих, аз си казах, че всичко е свършено, че краят вече и дошъл и аз вече съм отвъд. Разтреперана от страх, когато се свестих, готова да извикам за приятелска помощ, припомних си, че наблизо няма ни един жив човек, който да откликне на моя зов — в далечната си таванска стая Готон не би могла да ме чуе, — аз коленичих на леглото. Преминаха няколко ужасни часа; бях неописуемо объркана, смазана и потисната. След ужаса на оня сън най-непоносимо ми се струваше следното: стори ми се, че любимите ми покойници, които ме бяха обичали приживе, ме срещат на друго място, но вече отчуждени. Душата ми бе смазана от неописуемо чувство на отчаяние пред бъдещето. Не съществуваше причина, поради която да се опитвам да оздравея или да искам да живея; ала непоносим беше и безжалостният и надменен глас, с който смъртта ме предизвикваше да се предам на нейните непознати терзания. Когато се опитах да се моля, успях да изрека единствено следните слова:
„От най-ранна възраст понасям твоите мъчения с тревожен ум.“
Това бе чистата истина.
На другата сутрин, когато ми донесе чая, Готон ме подкани да извикаме лекар. Не пожелах. Смятах, че никакъв лекар не е в състояние да ме излекува.
Една вечер (не бях трескава, владеех се напълно) аз станах. Облякох се изтощена и разтреперана. Не можех да понасям повече самотата и тишината на дългата спалня, призрачно белите легла се превръщаха за мен в привидения, балдахините им ми се струваха като черепи, огромни и белязани от слънцето, в широките им, зейнали очни дупки се привиждаха смъртни сънища за по-стари светове и по-могъщи раси. Тази вечер у мен по-твърдо от всякога се загнезди убеждението, че Съдбата е от камък, а Надеждата — лъжлив идол — сляп, безкръвен, с гранитно сърце. Усещах освен това, че изпитанието, отредено ми от бога, наближава своя връх и вече може да бъде пречупено със собствените ми ръце, макар че те бяха горящи, немощни и разтреперани. Все още валеше, както през целия ден. Падаше здрач, това ме натъжи; от прозореца видях настъпващите нощни облаци да се влачат ниско, като отпуснати знамена. Стори ми се, че в този час небето излъчва обич и състрадание към всички болки, изживявани на земята. Тежестта от ужасния ми сън като че ли се повдигна; непоносимата мисъл, че повече не съм обичана, не съм желана, се поразсея от радостни надежди. Уверена бях, че тези надежди ще засияят по-ярко, ако се измъкна от тази къща, чийто покрив ме притискаше като надгробен камък, и ако изляза извън града, до една тиха могила, далече в полята. Загърната в наметка (не съм била трескава, щом съм предвидила да се облека топло), потеглих. Спряха ме камбаните на църквата, край която минавах; сякаш ме приканваха за молитва и аз влязох. Всякакъв свещен ритуал, всяко проява на искрена вяра, всяка молитва към бога бяха тогава за мене утеха, какъвто е хлябът за гладния. Коленичих с другите на каменния под. беше стара църква и здрачът в нея не бе позлатен, а зачервен от светлината, проникваща от стъклописа на прозорците.
Имаше малко богомолци и половината от тях си тръгнаха, щом свърши молитвата. Скоро разбрах, че останалите чакат да се изповядат, не мръднах. Внимателно затворих църковните врати, възцари се свята тишина, обви ни тържествен здрач. След малко бездиханна и изтощена от молитви, една покайваща се се запъти към изповеднята. Наблюдавах. Тя прошепна признанието си. Шепнешком я опростиха, тя си тръгна утешена. Влезе друга, сетне трета. Някаква бледа жена, коленичила до мене, се обади с тих, мил глас: