— Влезте сега вие, аз още не съм готова.
Подчинявайки се механично, аз станах и влязох. Знаех какво ще правя; умът ми огледа намерението ми със светкавична бързина. Подобна стъпка не би могла да ме направи по-нещастна, отколкото бях, а бе възможно да ме утеши.
Отецът в изповеднята не вдигна поглед, само кротко склони ухо към устните ми. Възможно е да беше добър човек, но дългът за него се бе превърнал в навик и той го изпълняваше като тегоба. Не познавах ритуала на изповедта. Вместо да започна с обичайните думи, аз изрекох:
— Отче, аз съм протестантка.
Той рязко се извърна. Не беше тукашен свещеник. Хора с тази професия обикновено имат раболепно изражение. По профила му разбрах, а също и по челото, че е французин; макар вече посивял и възрастен, стори ми се човек чувствителен и интелигентен. Запита ме любезно защо, като съм протестантка, съм отишла при него.
Отвърнах, че направо загивам за съвет и утешителна дума. Обясних, че седмици наред живея съвсем сама, чу на ума ми лежи болка, чиято тежест вече едва ли бих могла да понеса.
— Грях ли е, или престъпление? — запита той стреснато.
Уверих го, че не е нищо подобно и доколкото можах, разказах му какво съм преживяла.
Той остана замислен, изненадан, удивен.
— Сварвате ме неподготвен — рече. — за пръв път имам случай като вашия. Най-често знаем какво да очакваме и сме готови, ала това е нещо непознато за обикновените изповеди. Едва ли имам подходящ съвет за тия обстоятелства.
Разбира се, аз и не бях очаквала от него друго освен облекчението да излея мислите си в нечие ухо, човешко и чувствително, но и дискретно, да изрека на глас поне част от тъй дълго събираната, изстрадана болка в съд, който няма де се прелее обратно в мене, и това ме бе облекчило. Вече бях утешена.
— Да си вървя ли, отче? — запитах го, защото мълчеше.
— Дъще — обади се той мило (уверена съм, че беше добър човек, в очите му се четеше страдание), — засега по-добре си вървете. Но уверявам ви, че думите ви ме развълнуваха. С течение на годините за мен изповедите са се превърнали в нещо формално и обикновено. Вие дойдохте и ми изляхте сърцето си — нещо, което се прави рядко. Ще обмисля вашия случай и ще го обсъдя с моите братя. Ако бяхте от нашата вяра, бих намерил какво да ви кажа. Един тъй разстроен ум намира покой единствено в уединение и в редовни молитви. Знае се, че светът не дарява утеха на подобни характери. Светите мъже са съветвали покайващи се като вас да си осигуряват пътя към небето с покаяние, себеотрицание и истински благодеяния. Тук на земята за храна и питие им служат сълзите, горчивият хляб и горчивата вода, възнаграждението го спохожда след смъртта. Дълбоко вярвам, че мъките, под които се превивате, са пратеници от бога, дошли да ви върнат към лоното на истинската църква. Вие сте създадена за нашата вяра. Повярвайте, единствена нашата вяра е способна да ви изцери и да ви помогне. Протестантството, общо взето, е твърде сухо, студено, прозаично за същество като вас. Колкото повече се вглеждам във вашия случай, толкова по-ясно съзнавам, че той е необикновен. Не ще ви загубя от погледа си. Хайде, дъще моя, вървете си сега, но пак се върнете при мене.
Станах и му благодарих. Излизах, когато ме повика.
— Не бива да се връщате тук, в църквата — заяви той. — Виждам, че сте болна, а тази църква е студена . трябва да дойдете в дома ми. Аз живея на… — и ми даде адреса си. — Елате там утре в десет.
В отговор на тази покана аз само се поклоних, пуснах воала си и като се увих в наметката, се измъкнах навън.
Как мислиш, читателю, дали възнамерявах да потърся отново утеха от този свещеник? По-скоро бих се решила да вляза във вавилонската пещ! Този отец имаше оръжия, с които бе в състояние да ми въздействува, бе природно добър, с оная сантиментална френска доброта, която знаех, че не ме оставя безразлична. Като изключим любовта, едва ли съществуваше друг вид добро човешко чувство с коренче в действителния свят , на което да бях в състояние да устоя докрай. Отидех ли при него, той щеше да ми покаже всичко онова, което бе нежно, утешаващо и добро в попското учение. Сетне щеше да се опита да подкладе, да раздуха и запали устрема ми към благотворителни дела. Не знам как би завършило това. Всеки от нас се мисли силен в известни неща, но тъй също ние знаем колко сме слаби в други. Вероятностите са такива, че ако бях посетила улица „Влъхвите“ номер 10 в определения ден и час, сега, вместо да пиша този еретически разказ, може би щях да прехвърлям броеница в някоя килия на кармелитския манастир на булевард „Креси“ във Вийет. Имаше нещо изкусително у този благ стар свещеник, но каквито и да са неговите събратя, каквото и да си мисля за неговата църква и вяра (не харесвам нито едното, нито другото) към мен, когато се нуждаех от доброта, той ми стори добро. Да бъде благословен!