Здрачът бе прелял в нощ, лампите по улиците бяха запалени, когато напуснах онази мрачна църква. Сега вече можех да се прибера. Неустоимото желание да ме подуха октомврийският вятър на онази могила далеч от града се бе превърнало в обикновено пожелание, което разумът бе в състояние да потисне. Тъй стана, и аз тръгнах, както си въобразявах, към улица „Фосет“. Намирах се в един квартал от старата част на града, прорязан от безброй тесни улички, с живописни, старинни и полурухнали къщи. Бях твърде отпаднала, за да внимавам, и още по-небрежна към собственото си благополучие и безопасност, за да се предпазвам. Загубила се бях, но не ми стигаше смелост да попитам за пътя.
Ако бурята се бе укротила по залез слънце, сега тя си наваксваше изгубеното време. Силен и хоризонтален бе напорът на вятъра от северозапад към югоизток, той носеше ситен дъжд и от време на време подобно изстрели изпращаше порой от градушка; беше студено и пронизваше до кости. Наведох глава да срещна напора, но той ме тласна назад. Сърцето ми не се сломи от този сблъсък, единственото ми желание бе да имам криле, за да възседна вятъра, да разперя тези криле, да ги опра на неговия устрем, да препусна заедно с него, да шибам, където шибаше и той. Докато си мечтаех за това, изведнъж се почувствувах по-замръзнала отпреди и по-безсилна. Опитах да достигна до портата на едно от близките големи сгради, ала огромната фасада и високата кула почерняха и изчезнаха пред погледа ми. Вместо да се прислоня до стъпалата, както възнамерявах, аз сякаш полетях стремглаво към някаква пропаст. След това не помня нищо.
ГЛАВА ШЕСТНАДЕСЕТА
СТАРО ПРИЯТЕЛСТВО
Къде е странствувала душата по време на този припадък, не зная. Каквото и да е видяла, където и да се е носила в своя транс през онази странна нощ, тя го запази за себе си и не прошепна ни дума на Паметта, обърка въображението със своето неразгадаемо мълчание. Възможно е да се е вдигнала горе, да е видяла своя вечен дом с копнежа да я оставят сега да си почива, с надеждата, че мъчителното й съжителство с материалното най-сетне и дошло до своя край. Докато тя е хранила надеждата, изглежда, някой ангел я е пропъдил от райския праг, повел я е разплакана надолу и пак я е приковал, разтреперана и съпротивляваща се, към това бедно тяло, измръзнало и изтощено, чието съжителство й беше толкова омръзнало.
Зная, че се е върнала в затвора си с болка и неохота, със стон и дълга тръпка. Разделените другари, Душата и Материята, се съединиха мъчително. Те се поздравиха, но не с прегръдка, а с продължителна борба. Възвърнах зрението си и всичко пред мен плувна в червено, като обагрено от кръв; изчезналият слух се втурна върху ми грохотно, като гръм; съзнанието се разбуди със страх. Надигнах се отвратена, запитах се къде, сред какви странни същества отварям очи. Отначало не познах нищо, върху което спря погледът ми. Стената не беше стена, лампата не беше лампа. Бих различила онова, което зовем привидение, тъй ясно, както и най-обикновения предмет — искам да кажа, че всичко, на което се спря погледът ми, ми се стори нереално. Ала сетивата скоро възвърнаха силата си; машината на времето бързо подхвана обичайната си и редовна работа.
Все още не знаех къде се намирам, разбрах само, че са ме преместили от мястото, където паднах. Не лежах на стъпалата; от нощта и бурята ме пазеха стени, прозорци и таван. Пренесена бях в някаква къща: но каква къща?
Помислих си единствено за пансиона на улица „Фосет“. Все още в полусъзнание, опитах се да отгатна в коя от стаите са ме сложили — дали в голямата спалня, или в някоя от по-малките. Бях учудена, защото по мебелировката не разпознавах ни една от тези стаи. Нямаше ги празните бели легла, нито дългата редица от широки прозорци. „Не е възможно, казах си, да са ме поставили в стаята на самата мадам Бек!“ И тогава погледът ми се спря на едно кресло, покрито със синя дамаска. Изплуваха и други столове, тапицирани по същия начин, накрая успях да огледам цялата приятна гостна, буйния огън в чистото огнище, килима, чиито арабески в светлосиньо олекотяваха основния бежов фон, бледи стени, по които едва загатнати, но безкрайни гирлянди от лазурни незабравки се виеха замаяни и учудени сред безброй златни листенца и клонки. Огледало в позлатена рамка запълваше пространството между двата прозореца, обрамчени със завеса от същата синя дамаска. В това огледало съзрях себе си, но не на леглото, а върху един диван. Приличах на привидение — очите ми бяха по-големи и по-хлътнали, косата — по-тъмна от обикновено, защото контрастираше с изпитото ми и пепеляво лице. Не само от мебелировката, но и от разположението на прозорците, вратите и камината разбрах, че това бе непозната стая в непознат дом.