Като оглеждах синьото кресло, стана ми още по-ясно, че умът ми не е наред, защото то ми се стори познато, познава и дивана с вита резба, както и кръглата маса по средата, покрита със синя покривка с орнаменти от пожълтели есенни листа, а най-познати ми се видяха две столчета за крака с бродирани покривки, също и малкият стол в рамка от слонова кост, по чието облегало и седалка бяха избродирани букети от ярки цветя върху тъмен фон.
Объркана от тези предмети, продължих да разглеждам. Колкото да бе странно, навсякъде около мен съзирах стари познайници, от всяка ниша надничаха стари приятели. Над камината висяха две овални миниатюри; знаех наизуст перлите над високите и накъдрени глави на изобразените там жени, кадифетата, обгръщащи белите шии, гънките на широките бели забрадки, десена на дантелените ръкавели. На поставката над камината имаше две китайски вази, няколко чаши от стар чаен сервиз, гладки като емайл и прозрачни като яйчена черупка, както и един бял орнамент, класическа алабастрова група, сложена под стъклен похлупак. Познавах особеностите на всеки от тези предмети, подобно на ясновидка можех да изброя повредените и отчупени места. Но най-вече ме поразиха два малки паравана, украсено със ситни рисунки, като гравюри; очите ме заболяха да се взирам в тях, защото си спомних как часове наред чертичка по чертичка, извивка по извивка една ученичка ги бе изписвала с молива, хванат с тези пръсти, сега изтънели като скелет.
Къде се намирах — не само на кое място, но и в коя година? Защото всички тези предмети бяха от предишни дни и от далечна страна. Преди десет години се бях сбогувала с тях; от четиринадесетата ми година насам се бяхме разделили. Прошепнах: „Къде съм?“
Една фигура, която не бях забелязала досега, се размърда, стана, приближи ме — фигура, неподходяща за обстановката, която само усложни загадката. Беше някаква местна жена в обикновено боне на прислужница и с шарена басмена рокля. Не говореше нито френски, нито английски и нищо не успях да науча от нея, защото не разбирах диалекта. Ала тя намокри слепоочията и челото ми с хладка и ароматна вода, сетне повдигна възглавницата, на която лежах, със знаци ми показа, че не бива да говоря, и пак седна на поста си в края на дивана.
Тя плетеше, очите й се взираха в плетивото и можех да я наблюдавам несмущавано. Искрено се чудех какво прави тук и какво общо би могла да има с предметите или сцените от моето детство. А още повече се чудех какво общо имаха тези предмети и дни с мене сега.
Твърде слаба, за да се задълбочавам в загадката, аз се опитах да я разреша, като си казах, че ще е някаква грешка, сън, трескаво бълнуване, ала знаех, че не може да е грешка и че не спя, уверена бях, че умът ми е в нормално състояние. Щеше ми се стаята да не е тъй ярко осветена и да не бях видяла малките картини, орнаментите, параваните, бродирания стол. Всички тези предмети, както и мебелировката със синята дамаска, бяха съвсем същите, до най-малки подробности, като ония, които ясно си спомнях и добре познавах от гостната стая в дома на моята кръстница в Бретън. Стори ми се, че само жилището е различно, с различни прозорци и размери.
Помислих си за Бредерин Хасан, пренесен в съня си от Кайро пред портите на Дамаск. Дали някой добър дух е надвесил тъмното си крило в бурята, на чийто напор се подлагах, и подхващайки ме от църковните стъпала, „издигайки се високо във въздуха“, както се казва в източните приказки, ме е пренесъл през морета и суша и ме е оставил кротко край някое огнище в стара Англия? Но не, знаех, че огънят на оная камина не гори вече в оня уютен кът. Отдавна бе загаснал и домашните божества бяха пренесени другаде.
Прислужницата се извърна към мене; забелязвайки, че очите ми са широко отворени и в тях има тревога и възбуда, тя остави плетивото. Видях я да се навежда над някаква масичка. Наля вода, отмери капки от някакво шишенце. С чаша в ръка ме приближи. Каква бе тъмната течност, която ми предлагаше? Какъв бе този божествен елексир или омайно биле?
Късно бе да разпитвам; изпила го бях безропотно и наведнъж. Прилив на кротки мисли леко погали ума ми; все по-нежно и по-нежно идваше приливът, вълните му бяха по-меки от мехлем. Болката на слабостта отпусна крайниците ми, мускулите ми заспаха. Изгубих сили да се движа, но тъй като същевременно изчезна и желанието, не ме лишаваха от нищо. Добрата прислужница сложи един параван между мен и светлината; видях я как стана да го нагласи, но не си спомням да съм я видяла, когато се връща на мястото си; в промеждутъка на двете действия за съм заспала.