Събудих се — и о, чудо! Всичко бе отново променено. Заобикаляше ме светлина на пладнето — наистина не някаква силна лятна светлина, а оловният сумрак на суровата и бурна есен. Сега вече бях сигурна, че съм в пансиона — увери ме блъскащият в прозорците дъжд; увери ме воят на вятъра между клоните, което подсказваше, че вън има градина; увериха ме студът, белотата, самотата, сред които лежах. Казах „белотата“, защото край леглото ми висяха димитни завеси и запречваха гледката.
Вдигнах очи, огледах се. Очите ми подготвени да съзрат дългата, широка, белосана спалня, замижаха стреснато, когато се сблъскаха с тясното пространство на една малка стая — стая с морскозелени стени; тъй също вместо пет широки и голи прозореца тук имаше само един, висок, с малки ромбоидни стъкла, закрит от муселинени драперии; вместо двадесет и четири поставки от боядисано дърво с леген и кана върху всяка от тях имаше тоалетна масичка, нагиздена като дама за бал, с бяла рокля върху розова фуста; украсяваха я голямо полирано огледало и красива възглавничка за игли, обрамчени с дантела. Тази тоалетна заедно с един малък, нисък фотьойл, облечен в кретон на зелени и бели цветя, стойка за леген с мраморна плоча, и зелени съдове завършваха мебелировката на малката стая.
Читателю, сега вече се уплаших. Защо? — сигурна ще запиташ ти. Какво имаше в тая простичка и хубава спалня, което да стресне дори и най-стеснителния човек? Ето какво; тези мебели не биха могли да са действителни, материални столове, огледала и умивалници; те сигурно бяха привидения на подобните там; или пък, ако това се отхвърлеше като съвсем нереална хипотеза (макар и смутена, аз я отхвърлях), оставаше да се заключи, че аз самата съм преминала в някакво ненормално психическо състояние — накратко, че съм много болна и бълнувам; но в такъв случай, това бе най-странното бълнуване, с което делириумът е спохождал жертвата си.
Познавах — длъжна бях да познавам зеления крептон на този малък стол. Самия удобен стол; резбованата, излъскана, черна, украсена с листа рамка на това огледало, гладката, млечнозелена повърхност на предметите върху умивалника, а и самата му стойка с плочата от сив мрамор, отчупен в единия край — заставена бях да разпозная всички тях и да ги поздравя, тъй както миналата вечер бях познала и поздравила мебелите от палисандрово дърво, драпериите, порцелана на гостната стая.
Бретън! Бретън и дните от преди десет години блеснаха, отразени в това огледало. Но защо Бретън и детинството ми се провиждаха по този начин? Защо, ако изобщо трябваше да се връщат, не се връщаха каквито бяха? Защо пред обърканото ми зрение се привиждаше само мебелировката, а стаите и градът се бяха променили? Що се отнасяше до тази игленица, изработена от розов сатен, украсена със златни мъниста и обрамчена с набрана дантела, аз имах право да я познавам, както познавах и параванчетата — сама ги бях работила. Скочих от леглото, взех игленика и го разгледах. Ето инициалите „Л. Л. Б.“, извезани със златни мъниста и обкръжени с овален венец, избродиран от бяла коприна. Това бяха инициалите на моята кръстница — Луиза Люси Бретън.
Нима съм в Англия? Нима съм в Бретън — възкликнах развълнувана, бързо дръпнах пердето на прозореца и погледнах навън, опитвайки се да открия къде съм, почти готова да срещна спокойствие, старинни, красиви сгради и чистия сив паваж на улица „Света Ана“, а в дъното й да съзра кулите на катедралата; или пък, най-малкото, да видя друг някакъв глад — някоя улица във Вийет, ако не булевард в някой приятен и старинен английски глад.
Вместо това през рамка на листа, скупчени край високия прозорец, аз се взирах в тревистата площ на някаква поляна с дървета, които се вдигаха от ниския долен край — високи горски дървета, каквито отдавна не бях виждала. Те се огъваха под октомврийския вятър; между стволовете им съзрях широка улица, по която лежаха купчини жълти листа, а други подхвръкваха, гонени от западния вятър. Какъвто и да бе пейзажът по-нататък, той, изглежда, бе равнинен и тези високи буки го скриваха от погледа. Мястото изглеждаше усамотено и съвсем чуждо за мен. Изобщо не го познавах.
Отново си легнах. Леглото ми бе в малка ниша. Извих глава към стената и стаята с нейните удивителни предмети изчезна от очите ми. Изчезна ли? Не! Защото докато променях положението си с тази надежда, забелязах в зеленото пространство между сбраните и нагънати завеси да виси една широка позлатена рамка с някакъв портрет. Беше нарисуван — и то отлично — с водни бои; една глава, глава на момче, свежа, изобразена като жива, сякаш ме заговори, одухотворена. Беше младеж на около шестнадесет години, светъл, с пращящи от здраве бузи; косите бяха дълги, не тъмни, със слънчеви оттенъци, проницателни очи, хубава уста и весела усмивка, изобщо много приятно лице, особено за оня, който се смята в правото си да притежава този младеж — например за родителите му или пък сестрите. Всяка малка романтична ученичка би могла да се влюби в него. Очите гледаха така, сякаш ако бяха малко по-възрастни, щяха да отговорят с огнен любовен взор. Не бях в състояние да кажа дали по-късно биха могли да излъчват равния блясък на вярата; но на повърхностните чувства устните му щяха да отвръщат капризно и самоуверено.