Опитвах се да приемам всяко нова откритие колкото можеше по-спокойно и си прошепнах: „Ах, този портрет висеше в стаята за закуска над камината — прекалено високо, както ми се струваше навремето. Добре си спомням как се покачих на столчето от пианото, за да го откача, и като го вземах в ръце, опитвах се да проникна зад хлътналите очи, чийто поглед под лешниковите клепачи ми приличаше на тайна усмивка; и много обичах да разглеждам цветовете на бузите и изражението на устата“. Не вярвах въображението на художника да е в състояние да доразкраси извивката на тази уста или пък брадичката; дори с моето невежество знаех, че те са действително красиви, и аз си блъсках ума да разбера как е възможно нещо, което тъй дълбоко очарова, да причинява в същото време такава дълбока болка? Веднъж, за да изпитам себе си, вдигнах малката „миси“ Хоум и я накарах да разгледа картината.
— Харесваш ли я, Поли? — запитах детето. То изобщо не отговори, но дълго застана загледано, докато накрая чувствителният му поглед се затъмни и то проплака:
— Пуснете ме долу.
Пуснах и си казах: „Детето, и то го усеща.“
Премислих отново всичко това и додадох: „Той си има недостатъци и все пак едва ли съществува човек, по-прекрасен — и по-либерален, по-приветлив, по-хубав.“ Завърших мислите си с ясно произнесеното име: „Греъм!“
— Греъм? — отекна внезапно нечий глас до постелята ми, — Греъм ли искате да дойде?
Огледах се. Загадката се задълбочаваше, удивлението стигаше вече своя връх. Странно бе да видя познатия портрет на стената, ала още по-странно бе да се обърна и да видя тъй добре познатата личност насреща си — една жена, една дама, жива и материална, стройна и елегантна, в дивашка копринена рокля и с боне, което отлично подхождаше на плитките й на матрона и майка. И нейното лице излъчваше добрина — твърде състарено вече, за да се нарече красиво, то издаваше ум и силен характер. Малко се беше променила — станала бе само по-строга, по-пълна, но това бе тя, моята кръстница — самата мисис Бретън.
Запазих външно спокойствие, макар вътрешна да бях силно развълнувана. Пулсът ми биеше лудо, кръвта напусна страните ми, които се вледениха.
— Госпожо, къде се намирам? — запитах я аз.
— В сигурно убежище, където се грижат за вас. Отпуснете се, докато се оправите. Тази сутрин изглеждате зле.
— Дълбоко съм удивена, не зная дали да се доверя на разума си, или той ме подмамва във всяко отношение. Но вие говорите английски, нали, госпожо?
— Надявам се, че ме чувате. Бих се объркала, ако трябваше да водя дълъг разговор на френски.
— Но не сте от Англия, нали?
— Оттам дойдохме тук. А вие отдавна ли сте в тази страна? Изглежда, че познавате сина ми.
— Така ли, мадам? Възможно е. Вашият син — той ли е на този портрет?
— На този портрет е като малък. Докато го гледахте, вие произнесохте името му.
— Греъм Бретън?
Тя кимна.
— Разговарям с мисис Бретън, от Бретън, графство…?
— Точно така, а вие, разбрах, сте били учителка по английски в едно от тукашните чужди училища. Синът ми ви познава като такава.
— Как са ме намерили, госпожо, и кой ме е видял?
— Синът ми ще ви разкаже, като му дойде времето — отвърна тя, — но засега вие още сте объркана и слаба, не бива да разговаряте. Опитайте се да похапнете и след това — да спите.
Въпреки всичко, което бях преминала — физическата умора, душевното объркване, простудата от лошото време — въпреки всичко, изглежда оздравявах. Треската, болестта, която ме бе сразила, си отиваше, защото, макар през изминалите девет дни да не бях вкусвала истинска храна и да страдах от неутолима жажда, тази сутрин, когато ме предложиха закуска, изпитах силен глад — вътрешна слабост, която ме накара насърчено да изпия чая, предложен ми от тази дама, и да изям една филийка сух препечен хляб към него. Беше само късче, но и то стигаше да подкрепи силите ми за следващите два-три часа, след което прислужницата ми донесе бульон и бисквити.