„Не ме оставяй да мисля за тях прекалено често, молех го аз, нека бъда доволна от тънката струйка на този живителен ручей; не ме оставяй да тичам, зажадняла да пия ненаситно от благодатните му води; не ми позволявай да си въобразя, че вкусът му е по-сладък от другите земни извори! О! Нека бог ме научи да бъда доволна от един обикновен, дружески разговор, кратък, рядък, повърхностен и спокоен — съвсем спокоен!“
Докато повтарях тази дума, аз сложих лице на възглавницата и повтаряйки я, облях възглавницата със сълзи.
ГЛАВА СЕДЕМНАДЕСЕТА
LA TERRASSE
Тези борби със собствения характер, със силните природни склонности на сърцето може да изглеждат безсмислени и безплодни, но накрая те носят добро. Макар и незабележимо, те придават на постъпките и поведението онази насока, която Разумът одобрява и на която Чувството може би твърде често се съпротивлява. Те наистина водят до промяна в общия ритъм на човешкия път и го правят по-уравновесен, по-равномерен, по-спокоен, гледан отвън, а погледът на другите вижда единствено тази външност. Що се отнася до онова, което си крие отдолу, нека то остане за бога. Човекът, твоят равен, слаб и той като тебе, недостоен да ти бъде съдник, трябва да бъде спрян на прага. Занеси сърцето си на своя създател; разкрий му тайните на душата, която той ти е дал; запитай го как понасяш страданията, които той ти е отредил; коленичи пред него и се моли, изпълнен с вяра, за просветление в мрака, за сили в твоята жалка слабост, за търпение в крайната ти нужда. И в определен час, може би не в часа, избран от тебе, замрелите в очакване води ще се раздвижат, нечий образ, може би не образът, за който си мечтал, който сърцето ти е обичало, за който е кървяло, ще се появи; ще го доведе пратеникът-лечител и сакатите, слепите, идиотите и побърканите ще бъдат поведени към водата. Пратенико, ела по-скоро! Хиляди лежат край езерото, облени в сълзи и обхванати от отчаяние, че още го няма, изтощени от продължително очакване, унили. Дълги са „времената“ на небето; ангелите-вестители кръжат по орбити, твърде широки за зрението на смъртните; понякога тези орбити траят с векове; цикълът на едно отиване и връщане може ба обхване безброй човешки поколения; и прахът, който припламва в кратък, изпълнен със страдания живот и със страдания отново се превръща в прах и може междувременно да изчезне в забвение. Защото многобройни са сакатите и скърбящите, а един е първият и незаменим вестител, когото източните народи зоват Азраил!
На другата сутрин се опитах да стана, но докато се обличах и от време на време отпивах по глътка студена вода от каната на умивалника, за да потуша треперещата слабост, която тъй затрудняваше обличането ми, при мен дойде мисис Бретън.
— Тава е невъзможно! — извика тя вместо утринен поздрав. — Не така — додаде и като ме подхвана по присъщия й рязък, енергичен начин — отношение, което доскоро обичах да наблюдавам отправяно към сина й, на което той упорито се съпротивляваше, — след две минути ме превърна в пленница на леглото. — Ще лежиш тук до следобед — заяви тя. — Синът ми остави такова нареждане, преди да излезе, и аз те уверявам, че моят син е господарят и трябва да му се подчиняваме. А сега ще получиш закуска.
И веднага я донесе — донесе я със собствените си сръчни ръце, — не остави това на прислугата. Докато се хранех, седеше на леглото ми. Ние не търпим всекиго, дори и сред най-скъпите си приятели и високоуважавани познати, да ни наближават, да ни наблюдават, да ни прислужват, да бъде до нас с онази близост, присъща на милосърдна сестра. Не всеки приятел носи светлина в стаята на болника, не всеки дава утеха, ала за мене мисис Бретън бе утеха, всякога ми е носила радост. Храна и напитка, поднесени с нейната ръка, всякога ме е радвала. Не си спомням случай присъствието й в някоя стая да не е развеселявало тази стая. Склонностите и антипатиите в човешката природа са страшно много. Има хора, от които вътрешно потръпваме, които отбягваме, макар разумът да казва, че те са добри. И други, чиито недостатъци на характера и т. н. са съвсем очевидни, но до които лежим спокойни, сякаш въздухът, който ги обкръжава, ни лекува. Живите черни очи на моята кръстница, чистите й матови бузи, топлата й сръчна ръка, увереното й държане, решителният й нрав, всичко това бе благодатно за мен като атмосфера на слънчев климат. Синът й я наричаше „старата дама“; изпълвах се с приятно учудване, като виждах как от нея все още дишат силата и пъргавината на двадесет и пет годишна жена.