— Бих си донесла ръкоделието — обясни тя, докато поемаше празната ми чаша — и бих стояла край теб през целия ден, ако този деспотичен Джон Греъм не ми бе забранил. „Слушай сега, мамо, нареди ми той, когато излизаше, запомни много добре: да не съм те видял да изтощаваш кръщелницата си с празни приказки.“ И разпореди да си стоя в своята стая и да те лиша от моята приятна компания. Според него, Люси, ако се съдело по вида ти, ти си преживяла нервна треска. Така ли е?
Отвърнах, че не зная от какво точно съм боледувала, но наистина съм страдала дълбоко, най-вече душевно. Не сметнах за разумно да обяснявам по-нататък, защото подробностите за онова, което бях преживяла, се отнасяха до една страна на моето съществование, в което не желаех кръстница да надниква. В какви нови сфери би отвел подобен разказ това здраво, ведро същество! Разликата между нея и мен би могла да се оприличи на разлика между огромен кораб, плаващ уверено в спокойни води с целия си екипаж, воден от весел, неустрашим и смел капитан, и спасителна лодка, която през по-голямата част от времето лежи, суха и самотна, в стария мрачен навес, за да бъде пусната само когато огромните вълни се заблъскат в бурното време, когато облаците легнат върху водата, когато опасностите и смъртта си поделят царството на бездънните дълбини. Не, „Луиза Бретън“ никога не напуща пристана в подобна нощ и при такива обстоятелства — екипажът й не би го позволил; затова полуудавеният моряк в спасителната лодка е принуден да решава сам и предпочита да мълчи.
Тя излезе и аз останах да лежа в леглото, обзета от спокойствие. Колко мило от страна на Греъм, че не ме е забравил преди да тръгне.
Денят ми премина самотно, ала изгледите за настъпващата вечер го скъсяваха и развеселяваха. Освен това усещах се слаба и почивката бе добре дошла, а след като часовете на утринта вече преминаха — онази, часове, които всякога носят дори и на безделника по принуда чувството, че има да върши нещо, да изпълнява задължения, да направи нещо належащо, — когато това напрегнато време изтече и безшумното настъпване на следобеда заглуши стъпките на прислужничката по стълбите и в спалните стаи, тогава аз изпаднах в мечтателно настроение, което не бе неприятно.
Тихата ми малка стая приличаше на пещера в морето. В нея нямаше други цветове освен онова бяло и зелено, които напомняха на пяна и дълбоки води; белият корниз бе украсен с миловидни орнаменти, а в ъглите на тавана имаше бели скулптури, които приличаха на делфини. Цветното петно — червеният сатенен игленик, беше като корал; тъмното лъскаво огледало би могло да отрази някоя русалка. Когато затворих очи, чух вятъра, най-сетне стихващ, да се блъска о фасадата на къщата като замиращо вълнение в основите на скала. Дочувах го да идва и да си отива някъде далеч, подобно прилив, който се отлива от някакъв бряг на горния свят — свят тъй високо над главата ми, че грохотът на мощните му вълни, плясъкът на най-високите им гребени стигаше долу в този подводен дом, като шепот и приспивна песен.
С тези сънища припадна вечерта и Марта донесе лампата. Помогна ми и аз бързо се облякох; по-закрепнала, отколкото сутринта; слязох в синия салон без чужда помощ.
Доктор Джон, както изглежда, бе привършил визитите си по-рано от обичайното. Фигурата му бе първото нещо, което се изпречи пред очите ми, когато влязох в гостната. Стоеше в нишата пред прозореца срещу вратата и четеше ситния шрифт на вестника при оскъдната светлина на умиращия ден. Огънят пламтеше ярко, но лампата стоеше на масата незапалена, а чаят още не беше донесен.
Що се отнася до мисис Бретън, моята пъргава кръстница — която, сетне научих, била прекарала целия ден на открито, — тя лежеше излегната в дълбокия стол с меките възглавници, унесена в дрямка. Синът й, като ме видя, приближи към мен. Забелязах, че стъпва леко, за да не разбуди спящата; говореше също тъй тихо. В мекия му глас никога не се прокрадваше острота. Приглушен както сега, той по-скоро можеше да приспи, отколкото да стресне дремещия.
— Това тук е едно тихо малко chateau — обясни той, докато ме канеше да седна до прозореца. — Не знам дали сте го забелязали по време на разходките си — макар всъщност и да не се вижда от шосето. На километър и нещо от Порт дьо Креси тръгва алея, която скоро прераства в широка улица и води, през поляни и горички, до самата врата на тази къща. Не е модерна сграда, а е по-скоро в стила на старата градска част. Всъщност това е голям господарски дом, а не дворец. Наричат го La Terrasse, защото фасадата му се вдига от една широка торфена алея, откъдето пък няколко стъпала отвеждат през тревист склон към булеварда. Ето, погледнете отсреща! Луната изгрява. Колко е красива през стволовете на дърветата.