Моята сънародница, когато я погледнах, се оказа учителката по английски в пансиона на мадам Бек. Беше съвсем безжизнена, бледа като смъртник и почти изстинала. „Какво означава всичко това?“ — запитах аз. Той ми разказа някаква странна история — че сте била при него същата вечер, за да се изповядате, че изтощеният ви и страдалчески вид, съчетан с някои неща, които сте му казали…
— Неща, които съм му каза ли? Че какви неща?
— Страховити престъпления, без съмнение, но той не ми ги описа. Тайната на изповедта, както знаете, пресече приказливостта му и моето любопитство. Но изповедта ви не бе превърнала добрия отец във ваш враг. Изглежда, е бил толкова потресен и тъй ви е ожалил, дето трябва да се прибирате в подобна нощ сама, че е сметнал за свой християнски дълг да ви проследи, когато сте напуснали църквата, и да ви държи под око, докато стигнете у дома си. Възможно е добрият човек подсъзнателно да е проявил малко от коварството на своите събратя. Може би е искал да види къде живеете. Казахте ли му в своята изповед?
— Не съм. Напротив — внимателно избягвах и най-малкия намек. Колкото до изповедта ми, доктор Джон, ще ме сметнете, предполагам, за луда, че съм се решила на това, но нямах друг изход. Предизвикана е била от онова, което вие наричате „моя нервна система“; жестоко чувство на самотност измъчваше съзнанието ми — едно чувство, което трябваше да си пробие път и да изскочи навън или да ме убие подобно — надявам се да ме разберете, доктор Джон — пороят, който преминава през сърцето и който, ако аневризмът или друга някоя болестна причина препречат естествените му пътища, търси непривичен изход. Нуждаех се от приятелство, нуждаех се от другар, нуждаех се от съвет. Не можах да ги намеря нито у дома, нито в стаята си, затова тръгнах да ги търся в църквата и изповеднята. А онова, което изрекох там, не беше нито изповед, нито моята история. Не съм сторила нищо лошо. Животът ми не е бил достатъчно бурен нито за престъпно деяние, нито за любов, нито за нищо. Единственото, което издадох, бе страховит, отчаян вопъл.
— Люси, вие трябва да пътувате поне шест месеца. Спокойният ви нрав е станал твърде възбудим! По дяволите мадам Бек! Нима тая напета вдовичка няма сърце, та е осъдила най-добрата си учителка на пълно усамотение?
— Вината не е у мадам Бек — отвърнах. — Вината не е на нито едно живо същество, затова не искам да обвинявате когото и да било.
— Кой тогава е виновен, Люси?
— Аз, доктор Джон, аз и една голяма абстракция, на чиито широки плещи бих искала да стоваря тоновете вина, тъй като тези плещи могат да ги понесат — аз и Съдбата.
— В такъв случай това „аз“ трябва да внимава в бъдеще — отвърна доктор Джон усмихнато. — Смяна на климата, смяна на обстановката, тези са моите предписания — продължи практичният млад доктор. — Но да си дойдем на думата, Люси. Този отец Силас, с присъщата му тактичност (разправят, че бил йезуит), не успал да научи повече от онова, което сте му казали, защото, вместо да поемете към улица „Фосет“, объркана от треската — сигурно сте горели от температура…
— Не, доктор Джон, треската ме бе изоставила пред онази нощ. Не си измисляйте, че съм бълнувала, защото не е така.
— Добре! Тъй да бъде. Били сте в пълно съзнание, както аз съм сега. Тръгнали сте в посока, обратна на пансиона. Близо до женския манастир, сред дъждовния порой и пристъпите на бурята, объркана от мрака, вие сте припаднали и сте се свлекли на земята. Свещеникът се е притекъл на помощ, а и лекарят, както вече видяхме, е помогнал. Повикахме фиакър и ви донесохме тук. Отец Силас, макар да е вече стар, ви занесе горе и сам ви положи на този диван. Вероятно щеше да остане край вас, докато се съвземете, щях да остана и аз, но междувременно пристигна бърз пратеник от пациента, когото скоро бях напуснал. Нужна бе последна помощ — последно посещение на лекаря и последния обред на свещеника; това не можеше да се откаже. Отец Силас и аз потеглихме заедно. Майка ми беше излязла. Оставихме ви на грижите на Марта, с разпореждания, които тя, изглежда, е изпълнила успешно. Сега кажете — католичка ли сте?
— Още не — отвърнах усмихнато. — И дано отец Силвас не разбере къде живея, защото ще се опита да ме спечели за своята вяра, но моля ви, като го видите, предайте му сърдечните ми благодарности и ако някога забогатея, ще му изпратя пари за бедните. Вижте, доктор Джон, майка ви се събужда. Трябва да позвъните за чая.
И той позвъни. А щом мисис Бретън се изправи, удивена и възмутена от себе си заради слабостта, на която се бе поддала, и напълно готова да отрича, че изобщо е спала, синът й весело се хвърли в атака: