— Мълчи, мамо! Хайде пак да заспиш. В дрямката ти си олицетворение на невинността.
— В дрямката ли, Джон Греъм? За какво ми говориш? Знаеш, че през деня никога не спя. Това беше просто един унес.
— Именно — ангелски блян, мечтание на фея. Мамо, при такива обстоятелства винаги ми напомняш Шекспировата Титания.
— Това е, защото ти самият си нейното магаре!
— Мис Сноу, да сте чували някой по-остроумен от моята майка? Тя е най-веселата жена на тая възраст и с тия размери.
— Запазете комплиментите за себе си, господине, и не забравяйте своята възраст и своите размери, които според мен доста са се увеличили — Люси, не намираш ли, че започва да дебелее? Беше тънък като змиорка, а напоследък забелязвам, че е започнал да пуска корем, да затлъстява. Греъм, обърни внимание! Ако затлъстееш, ще се откажа от тебе.
— То ще е все едно да се откажеш от собствената си личност! Аз съм незаменим за щастието на старата дама, Люси. Тя ще залинее в черна меланхолия, ако загуби двуметровия образ, на който се кара. Това я поддържа, подновява фермента на духа й.
Сега двама стояха един срещу друг, от двете страни на камината. Думите им не звучаха много любещо, но израженията на лицата им противоречаха на словата, изричани от тях. Най-ценните съкровища на мисис Бретън бяха скътани в душата на нейния син, сърцето й туптеше в неговото сърце. Що се отнася до него, друга една любов делеше чувствата му със синовната обич и без съмнение, тъй като новата му страст бе по-нова, отделяше й по-голямо внимание. Дженевра! Дженевра! Дали мисис Бретън се досещаше пред чии нозе и сложил младият й идол своето сърце? Били одобрила избора му? Не знаех, но си казвах, че ако тя знаеше отношението на мис Фаншоу към Греъм — променливостта между студенина и игривост, между отблъскване и примамване, — ако можеше да отгатне болката, с която го бе изпълнила тя, ако би могла да види тъй, както аз бях видяла как духът му е унижаван и смазван, как по-незначителният е предпочитан пред него, как нищожеството е превръщано в инструмент за унижение, тогава мисис Бретън непременно щеше да нарече Дженевра ужасна или покварена, или пък и двете. Аз мислех същото.
Тази втора вече премина приятно като първата — много по-приятно всъщност. Разговорът ни протече по-леко. Не си припомняхме за стари страдания, познанството ни се заздрави. Аз се чувствувах по-щастлива, по-отпусната, повече у дома си. И тази нощ, вместо да плача, докато заспя, преминах в страната на сънищата по една пътека, обкръжена от приятни мисли.
ГЛАВА ОСЕМНАДЕСЕТА
НИЕ СЕ СКАРВАМЕ
През първите дни на престоя ми в „Терасата“ Греъм ни веднъж не седна до мен, нито, прекосявайки, често стаята, доближи мястото, където седях, шиех или изглеждах по-мрачно от обикновено, ала аз все си мислех за мис Фаншоу и очаквах устните му да произнесат името й. Ушите и умът ми бяха всякога готови да подхванат нежната тема; на търпението си бях заповядала да бъде винаги нащрек, а съчувствието ми поддържаше рога на изобилието си всякога препълнен и готов да се излее. Накрая след кратка вътрешна борба, която забелязах и пред която се преклоних, той един ден заговори по въпроса. Подхвана го деликатно, без да споменава име.
— Както чувам, вашата приятелка прекарвала ваканцията си в пътешествия.
„Приятелка, как не!“ — рекох си аз. Но не желаех да му противореча. Ще бъде тъй, както той иска. Трябваше да приема това твърдение. Нека ми бъде приятелка. И все пак, аз да си поиграя, не се въздържах да запитам кого има предвид.
Беше седнал до работната масичка. Хвана една макара, която започна да развива смутено.
— Дженевра — мис Фаншоу — е заминала със семейство Чолмондли на обиколка из Южна Франция, така ли?
— Да, замина.
— Пишете ли си?
— Ще се учудите ли, ако ви кажа, че и през ум не ми е минавало да очаквам подобна привилегия?
— Случвало ли се е да видите нейни писма?
— Да, няколко, до чичо й.
— Вероятно бликат от остроумие и наивност — душата й е тъй жизнерадостна и толкова непресторена!
— Тя пише напълно разбираемо, когато кореспондира с господин Басомпие. Пише като настойник. — Всъщност посланията на Дженевра до богатия й сродник бяха най-обикновени служебни документи — непрестанно искане на пари.
— А почеркът й? Сигурно е красив, обработен, женствен, нали?
Такъв беше и аз потвърдих.
— Убеден съм, че каквото и да прави, тя го върши добре — забеляза доктор Джон и тъй като нарочно се забавих да му приглася, той подаде: — Вие, като я познавате, можете ли да назовете нещо, в което не е умела?
— Много са нещата, които умее да прави добре. („Между тях е и способността да флиртува“, казах си наум.)