— Кога смятате, че ще се върне в града? — след малко запита той.
— Извинявайте, доктор Джон. Ще трябва да ви обясня. Ласкаете ме много, като ми приписвате тази близост с мис Фаншоу, с каквато аз не се ползувам. Тя никога не е споделяла с мен плановете и тайните си. Истинските й приятели ще трябва да търсите на друго място, а не при мене — например сред такива като семейство Чолмондли.
Той изглежда си помисли, че съм ухапана от ревнива болка, подобна на неговата!
— Простете й — рече. — Съдете я справедливо. Блясъкът на модното я заслепява, ала тя скоро ще разбере, че тези хора са празни, и ще се върне към вас с още по-голяма привързаност и укрепнало доверие. Познавам тези Чолмондли — повърхностни, показни, егоисти. Повярвайте, в сърцето си Дженевра цени вас много повече, отколкото техните подобни.
— Много сте добър — отвърнах рязко. Желанието да отрека приписаните усещания ми гореше устните, ала успях да потуша пламъка му. Приех да ме смута за унижена, отхвърлена и обзета от копнеж за доверие на видната мис Фаншоу. Но повярвай, читателю, приех го с усилие.
— Както виждате — продължи Греъм, — мога да утеша вас, но аз самият не мога да се утеша със същото, не мога да се надявам, че ще ме оцени. Дьо Амал е далеч по-недостоен и все пак много повече й харесва. Проклета заблуда!
Търпението ми този път се изчерпа, и то без предупреждение — изведнъж. Предполагам, че болестта и слабостта ме бяха изтощили и бях станала твърде раздразнителна.
— Доктор Бретън — избухнах, — няма заблуда, равна на вашата. Във всяко друго отношение вие сте истински мъж — откровен, здрав, здравомислещ, с ясен поглед; само по този въпрос се държите като същински роб. Заявявам ви, че когато се отнася до мис Фаншоу, вие не заслужавате уважение.
Скочих и излязох от стаята силно възбудена.
Тази малка сцена се разигра сутринта. Трябваше да го видя чак вечерта и когато го срещнах, разбрах, че съм прекалила. Той не бе омесен от обикновено тесто, нито бе съчетан от прости материали. Докато контурите на характера му бяха оформени цялостно и здраво, детайлите бяха изработени с почти женствена деликатност — изящно, много по-изящно, отколкото би могло да се предполага, отколкото би могло да се вярва дори след това дългогодишно познанство. Всъщност дотогава, докато някой по-остър сблъсък не проявеше със своите последствия неговата чувствителност, деликатното устройство на нервната му система оставаше незабелязано, още повече, защото дарбата да съчувствува не бе силно развита у него. Да чувствуваш сам и да привличаш бързо чувствата на другите, са две отделни качества; малцина притежават и двете, някои — ни едно от тях. Доктор Джон притежаваше едното до съвършенство; и тъй като вече признах, че не притежаваше другото в същата степен, читателят, от своя страна, не бива да прибързва и да го обявява изобщо за неспособен да симпатизира, за безчувствен. Напротив, той беше благ, великодушен мъж. Изплачете му своята нужда — ръката му е винаги щедро отворена. Изречете мъката си — той винаги ще ви изслуша. Но не очаквайте дълбока проницателност, чудотворна интуиция, защото ще останете разочарован. Тази вечер доктор Джон влезе в стаята и лампата озари лицето му, от пръв поглед забелязах целия този негов механизъм.
Към оная, която го бе нарекла „роб“ и изобщо му бе отказала своето уважение, той сигурно сега хранеше неприязнени чувства. Възможно бе прилагателното да бе употребено на място и липсата на уважение да бе справедлива; не го отричаше. Разумът му най-искрено бе осъдил тази недостойна вероятност. И той търсеше в това обвинение причината за оня неуспех, който така разстройваше душевния му мир. По време на този тревожен, самозаклеймяващ вътрешен монолог държането му стана сериозно, дори бих казала хладно, както към мен, така и към майка му. И въпреки това, в изражението му, красиво с мъжката си хубост дори когато бе потиснат, не се усещаше сръдня, злоба, омраза, не се четеше дребнавост. Като приближих стола му до масата, изпреварвайки прислужницата, и му подадох чая с трепетна ръка, той рече:
— Благодаря ви, Люси — с най-любезния тон на плътния си, приятен глас.
От моя страна аз имах една-едничка цел: трябваше да изкупя непростимата си избухливост, иначе нямаше да мигна цяла нощ. Така не можеше: едва издържах. Нямах сили да подхвана война при такива условия. Училищното усамотение, манастирското мълчание и бездействие, всичко ми се струваше за предпочитане при едно съществование в раздор с доктор Джон. Колкото до Дженевра, позволявах й да си закачи, ако ще, сребърни крила на гълъб или на която иска птица, да подхвръкне на най-високо място, сред най-далечните звезди, където въображението на обожателя й предпочиташе да въздигне съзвездието на нейните чарове; никога вече не бих оспорила думите му. Дълга време се опитвах да хвана погледа му. Очите му често срещаха моите, но тъй като нямаха какво да кажат, отместваха се и аз оставах смутена. След чая той продължи да седи, тъжен и притихнал, зачетен в някаква книга. Искаше ми се да събера смелост и да седна до него, но си казах, че ако го сторя, непременно ще ми покаже своята враждебност и възмущение. Копнеех да говоря, а не смеех да шепна. Майка му излезе от стаята; тогава, развълнувана от неудържимо разкаяние, аз измърморих думите: „Доктор Бретън!“