Той вдигна очи от книгата; не бяха студени, нито злобни, устата му не бе цинично свита, бе готов и искаше да изслуша онова, което имах да му кажа. Душата му бе твърде добра и великодушна, за да се озлоби от едно изтрещяване на мълния.
— Доктор Бретън — простете прибързаните ми думи, моля, умолявам ви да ми простите.
Той се усмихна в момента, в който проговорих.
— А може би съм ги заслужил, Люси? Ако не ме уважавате, уверен съм, че то е, защото не заслужавам уважение. Страхувам се, че съм голям глупак. Сигурно някъде греша, защото там, където искам да се харесам, не успявам.
— Не може да сте сигурен в това, но дори и да е така, дали грешката е във вашия характер, или в обърканите представи на другите? Позволете ми да взема назад онова, което изрекох в гнева си. За едно нещо и да всички останали неща аз дълбоко ви уважавам. Да мислиш твърде лошо за себе си е твърде добро за останалите — нима това не е съвършенство?
— Възможно ли е да мисля твърде добро за Дженевра?
— Според мене, да; вие мислите, че не е така. Хайде, нека приемем, че в това се различаваме. Моля ви да ме извините, то е единственото, което искам.
— Смятате ли ме способен да храня лошо чувство за една-едничка разпалена дума?
— Виждам, че не; кажете ми само: „Люси, прощавам ви!“ Кажете това, за да си отпусна сърцето.
— Хайде, отпуснете си сърцето и аз ще отпусна моето — защото ме понаранихте, Люси. А сега, след като болката премина, прощавам ви от душа. Благодарен съм ви като на доброжелател.
— Аз наистина съм ваш доброжелател, прав сте.
Тъй спречкването ни приключи.
Читателю, ако по време на този разказ откриеш, че мнението ми за доктор Джон претърпява промяна, прости това привидно несъответствие. Предавам чувствата такива, каквито съм ги изпитвала по онова време, описвам му характера такъв, какъвто го намирах, когато го разкривах.
Той прояви красота на характера си, като след това се отнасяше с мен по-мило, отколкото преди. Нещо повече — самият инцидент, който според моите теории трябваше до известна степен да ни отчужди, промени отношенията ни, но не в оня смисъл, който със страх очаквах. Едно невидимо, но студено нещо, много леко, много тънко, но много хладно — като леден параван — смразяваше дотогава нашите отношения. Тези няколко разпалени думи, макар и разпалени от гняв, разтопиха тънката ледена корица на сдържаността; по това време тя изчезна. От него ден, струва ми се, дотогава, докато продължи нашето приятелство, той разговаряше с мен най-дружески. Изглежда, знаеше, че заприказва ли за себе си и за онова, което най-силно го интересува, аз ще го понасям търпеливо. Следователно продължих да слушах за „Дженевра“.
„Дженевра!“ Той я намираше за толкова красива, тъй добра, говореше тъй възхитително за нейното очарование, за нейната сладост, за невинността й, че макар и да знаех каква е действителността, нещо като отразено сияние започна да я обръща дори в моето съзнание. И все пак, читателю, позволявам си да призная, че той твърде често приказваше глупости, ала аз се опитвах да проявявам към него неизчерпаемо търпение. Научила си бях урока. Запомнила бях колко остро ме заболя, когато го раздразня, натъжа или разочаровам. По някакъв странен начин станах по-егоистична и нямах сили да се лиша от удоволствието да задоволявам настроенията му и да се подчинявам на волята му. Струваше ми се нелогичен, когато упорито продължаваше да се съмнява и да унива от страха, че нямало да успее да спечели предпочитанието на мис Фаншоу. В мислите си, по-цялостно и от преди, аз се оставих да ме завладее измислицата, че тя кокетира само за да го подмамва и че в сърцето си копнее за всяка негова дума и негов поглед. Понякога той успяваше да ме раздразни въпреки решението да понасям и изслушвам всичко, а веднъж тъй силно удари с кремъка на моето търпение, че отново хвърлих искри. Един ден, за да укротя нетърпението му, се впуснах да го убеждавам, че дълбоко вярвам в намеренията на мис Фаншоу накрая са предпочете него.