— Уверена била! Лесно е да се приказва така, но какви основания имам аз за подобна увереност?
— Най-сериозни основания.
— Добре тогава, Люси, избройте ми ги!
— Знаете ги не по-зле от мене, и след като ги знаете, доктор Джон, удивлявам се, че се съмнявате в нейната вярност. Да се съмнявате при дадени обстоятелства, е равностойно на обида.
— Ето на, започнахте да приказвате бързо и да дишате тежко; говорете още по-бързо и дишайте още по-тежко, но най-сетне ми обяснете — обяснете ми докрай. Трябва да разбера.
— Добре, доктор Джон. В някои случаи вие се проявявате като щедър, великодушен мъж; вие сте почитател, всякога готов с жертвения си дар. Ако отец Силас успее да ви привлече към своята вяра, ще го засипете с дарения за бедните, ще окичите олтара със свещи, ще позлатите светилището на любимия си светец. Дженевра, доктор Джон…
— Спрете! — възкликна той. — Не продължавайте.
— Няма да спра! Ръцете на Дженевра са били пълнени от вашите ръце по-често, отколкото мога да си припомня. Намирали сте за нея най-скъпите цветя, блъскали сте си ума да й измисляте най-чудесни подаръци — такива, каквито само една жена би могла да измисли; и в допълнение мис Фаншоу притежава една колекция от накити, с които сте надминали дори собствената си щедрост.
Скромността, която Дженевра, никога не бе проявила по този въпрос, сега се изписа по лицето на нейния обожател.
— Глупости! — възкликна той и унищожи едно парче коприна с моите ножици. — Аз й ги предложих, за да доставя удоволствие на себе си. Смятам, че тя е проявила благосклонност, като ги е приела.
— Проявила е нещо повече от благосклонност, доктор Джон, тя се закле в честта си, че ще ви се отплати по някакъв начин, и ако не може да се отплати с чувство, ще трябва да ви връчи неговия материален еквивалент във формата на златни монети.
— Но вие не я разбирате, тя проявява твърде малък интерес към моите подаръци и е твърде наивна, за да знае стойността им.
Изсмях се. Чула я бях да определя стойността на всяка от скъпоценностите; самата аз знаех какво е бедност, колко трудно е да се доставят средства, угнетяващата мисъл за парите; възможно ли бе тя, още толкова млада и по природа толкова алчна, да е решила, че е задоволила своята най-силна и най-голяма страст завинаги?
Той продължи:
— Би трябвало да я видите, когато поставям пред нозете й някоя от тия дреболии — остава тъй спокойна, тъй хладна, никакво желание да я вземе, дори да я погледне. Само за да не ме наскърби, позволява букетът да остане до нея, благоволява да го отнесе със себе си. Или ако съм успял да закопчея някоя гривна на прелестна й ръка, колкото и красив да е предметът (всякога внимателно избирам онова, което аз намирам за красиво, и то, разбира се, не е без стойност), блясъкът му никога не заслепява светлите й очи. Тя дори не поглежда моите подаръци.
— В такъв случай, щом не ги оценява, сигурно ги разкопчава и ги връща?
— Не, твърде добродушна е за подобна демонстрация. Благоволява да се престори, че е забравила постъпката ми, и да приеме моя дар с женствена мила прошка. При такива обстоятелства нима мога да тълкувам начина, по който се приемат подаръците ми, като благоприятен признак? Що се отнася до мене, всичко, което имам, да й бях предложил и да го бе приела — понеже е неспособна да бъде трогната от материални подбуди — не се и осмелявам да предположа, че с подобни неща ще смекча сърцето й.
— Доктор Джон — подхванах аз, — любовта у сляпа.
Но в този миг в очите му проблясна син остър лъч. Това ми припомни за миналите дни, припомни ми за неговия портрет. Наведе ми на мисълта, че половината от приказките му за мис Фаншоу са престорени, накара ме да заподозра, че въпреки страстта към нейната хубост преценката му за недостатъците й може да не е чак толкова погрешна; че е по-проницателен, отколкото излизаше от приказките му. Но всъщност това може би бе случаен поглед или аз го бях изтълкувала погрешно. Случаен или нарочен, действителен или въображаем, той приключи нашия разговор.
ГЛАВА ДЕВЕТНАДЕСЕТА
КЛЕОПАТРА
Престоят ми в „La Terrasse“ продължи още две седмици след края на ваканцията. Мисис Бретън любезно уреди тази почивка. След като един ден синът й заяви, че „Люси все още не е достатъчно укрепнала, за да се върне в онази бърлога, наречена «пансион»“, тя незабавно отпътува за улица „Фосет“, срещнала се с директорката и получила отсрочка, като обяснила, че за да оздравея напълно, е необходима продължителна почивка и промяна. Вследствие на това към мен бе проявено внимание, без което отлично бих могла да помина — а именно посещение на учтивост от страна на мадам Бек.