В един хубав ден тази дама се появи в малкия дворец, докарана от фиакър. Предполагам, че е имала желание да види жилището, обитавано от доктор Джон. Очевидно бе, че приятното местоположение и красивата подредба надминаха очакванията й. Тя възхвали всичко, което видя, провъзгласи синия салон за „великолепна стая“, многословно ме поздрави за това, че съм намерила такива „достойни, дружелюбни и уважавани“ приятели, изрече един мил комплимент по мой адрес, а когато доктор Джон се присъедини към нас, изтича смело към него и го засипа с думи, всички искрящи от възхвали и възклицания от неговото „chateau“ (дворец), за „госпожа майка му“, „достойната господарка на двореца“, за „красивата му външност“, която действително бе цветуща и в момента развеселена от добродушната, но иронична усмивчица, с която той всякога изслушваше нестихващите и цветущи френски изрази на мадам. С две думи, мадам се показа откъм най-очарователната си страна, пристигна и си замина като фойерверк от комплименти, възхищения и приветливост. Полунарочно и отчасти за да й задам няколко въпроса за работата в училището, аз я последвах до колата и надникнах вътре, след като се бе настанила, и вратата бе затворена. Каква огромна промяна бе настъпила за тъй кратко време! Миг преди това тя преливаше от очарование и шеговитост, а сега седеше строга като съдия и сериозна като мъдрец! Странна женичка!
Върнах се и закачих доктор Джон за предаността, която мадам изпитваше към него. Как се смя този човек! Какво веселие струеше от очите му, докато си припомняше някои от натруфените й изрази; той дори ги повтори, имитирайки нейното бърборене! Притежаваше силно чувство за хумор и бе най-приятният компаньон на света — когато успяваше да забрави мис Фаншоу.
Казват, че за оздравяващия нямало нищо по-хубаво от това, „да стои на слънце, спокоен и отпуснат“ — изпълвал се с живителни сили. Когато малката Жоржет Бек се оправяше от болестта, често я вземах на ръце и с часове я разхождах из градината край една стена, обраснала с лозница, чиито гроздове зрееха на слънцето. Това слънце заруменяваше бледото й личице също тъй, както позлатяваше и наливаше тежките гроздове.
Има човешки характери, ласкави, лъчезарни и нежни, чието влияние за падналия духом е също тъй благоприятно, както светлината на пладнето — за болника. Сред тези облагодетелствувани характера бяха доктор Бретън и неговата майка. Те обичаха да даряват щастие тъй, както някои — да причиняват страдания. Правеха го инстинктивно, незабележимо и почти несъзнателно; средствата да даряват удоволствие избликваха спонтанно в душите им. Всеки ден, докато бях при тях, те предлагаха по някакъв план, който се превръщаше в благодатни забавления. Колкото и да бе зает, доктор Джон успяваше да подреди времето си така, че да ни придружава на малките ни излети. Просто не знам кога изпълняваше ангажиментите си; те бяха многобройни, но той ги съчетаваше така, че да му остава свободно време. Често съм го виждала много зает, но рядко — преуморен, никога — раздразнен, объркан и потиснат. Вършеше всичко с лекота и охота на своята преливаща жизненост, с неизчерпаема енергия. Водена от него, в тези две седмици аз видях от Вийет, от околностите и от жителите му много повече, отколкото през осемте месеца на моя престой в предишното ми жилище. Той ме заведе до някои градски забележителност, чиито имена бях само чувала; с усърдие и въодушевление ми разказа много полезни нища. Изглежда, не му бе неприятно да разговаря с мене, а аз, от своя страна, го слушах с удоволствие. Не му бе присъщо да се отнася към проблемите студено и повърхностно, рядко обобщаваше, никога не говореше досадно. Изглежда, че малките хубави подробности му харесваха колкото и на мене. Умееше да разбира характерите, и то също тъй не повърхностно. Тези неща правеха разговора с него особено интересен; говореше всякога от личен опит и не заемаше, нито крадеше по някой сух факт,изтъркана фраза, или пък готово мнение от книгите — това му придаваше свежест, толкова по-приятна, защото не се срещаше често. Пред моите очи духът му като че ли премина в друга фаза — събуди се нов ден, засмя се под една нова и по-благородна зора.
Майка му бе щедра, но той бе по-щедър, по-великодушен и от нея. Открих, придружавайки го из Бас Вий — най-бедния и пренаселен градски квартал, — че мисиите му там бяха колкото на лечител, толкова и на благодетел. Скоро разбрах, че весело, без да придава някаква стойност на постъпките си, той успяваше да създаде сред този окаян слой на населението един свят на истинско добро. Простолюдието го обичаше; бедните му пациенти в болниците го приветствуваха с ентусиазъм.