Погледът ми, търсейки него, спря на друга, много по-различна фигура, открояваща се сред тълпата със своята височина и благородство. Задал се бе доктор Джон, различен от заядливия малък учител и по вид, и по тонове; както ябълката на Хисперидите се различава от сбръчкания плод на трънката, както смелият, но сговорчив достолепен арабин се отличава от грубия, див и упорит колибар. Оглеждаше се за мен, но още не бе стигнал до ъгъла, в който учителят ме бе натикал. Но се помръднах; исках да го погледам още малко.
Той приближи до Дьо Амал, спря близо до него. Помислих, че му е приятно да гледа над главата му. И доктор Бретън отправи поглед към Клеопатра. Съмнявам се, че беше по вкуса му. Не се ухили като малкия конт; устата му остана сериозна, погледът му — хладен; без предвзетост той отстъпи и пусна другите да приближат. Забелязах, че ме чака; станах и отидох до него.
Обиколихме заедно галерията; да се обходи залата с него бе много приятно. Всякога изпитвах удоволствие да слушам онова, което имаше да каже за някоя картина или книга, защото, без да се преструва на познавач, говореше само това, което мисли, и оценките винаги бяха оригинални. Много често бяха точни и категорични. Приятно бе тъй също да му кажеш неща, които той не знаеше — изслушваше те любезно, готов да се поучи, несмущаван от опасения, че ако наведе своята светла, хубава глава, за да чуе неясните и смутени обяснения за някоя жена, това ще застраши мъжкото му достойнство. А когато той, от своя страна, обясняваше нещо, правеше го с такова умно красноречие, че думите останаха запаметени в паметта; не съм забравила нито едно негово обяснение, нито една чута от него подробност.
Когато излязохме от галерията, запитах го какво мисли за „Клеопатра“ (след като го разсмях с разказа си за това, как учителят Еманюел ме е сложил на мястото ми, и го заведох да види прелестната серия от картини, препоръчани на моето внимание).
— Пфу! — възкликна той. — Майка ми е по-хубава. Чух френски контета да я възхваляват; наричаха я „пищна жена“, ако е тъй, ще кажа, че „пищността“ не ми допада. Къде ще се сравни тая мулатка с Дженевра?
ГЛАВА ДВАДЕСЕТА
КОНЦЕРТЪТ
Една сутрин мисис Бретън нахлу в стаята ми и поиска да отворя гардероба и да й покажа дрехите си, което сторих безропотно.
— Ясно — отвърна тя, когато ги огледа. — Трябва да ти се ушие нова рокля.
Излезе. Върна се скоро с някаква шивачка. Тя ми взе мерки.
— Възнамерявам — заяви кръстница — да съблюдавам личния си вкус и в този случай да постъпя както аз намирам за добре.
Два дни по-късно в къщи донесоха една розова рокля!
— Това не може да е за мене! — викнах развълнувана, защото чувствувах, че по-скоро бих се облякла в дрехата на китайски мандарин.
— Ще видим за тебе ли е, или не — отвърна кръстница и додаде решително: — Запомни добре. Ще я облечеш още тази вечер.
Смятах, че това няма да стане; смятах, че няма човешка сила, която да ме принуди да я сложа. Розова рокля! Не я познавах. Тя не ме познаваше. Не бях и свикнала.
Кръстница продължи да ми нарежда: трябвало да отида с нея и Греъм на концерт още същата вечер; този концерт, обясни тя, бил събитие, което щяло да се състои в голямата зала на първото градско голямо общество. Щели да участвуват най-изтъкнатите ученици от консерваторията. След концерта следвала лотария „в полза на бедните“, а като връх на всичко щели да присъствуват кралят, кралицата и престолонаследникът на Лабасекур. Греъм, като изпратил билетите, съобщил, че облеклото трябва да е официално, в знак на уважение към коронованите лица; освен това помолил да се готови точно в седем часа.
Към шест ме изкомандуваха да се кача горе. Без никакво насилие се видях поведена и подвластна на чужда воля; не ме питаха, не ме увещаваха — безропотно бях подчинена. С две думи, облякох розовата рокля, смекчена малко от черната наметка. Заяви ми се, че сега съм „официално облечена“, и бях помолена да се огледам в огледалото. Сторих го страхливо и разтреперано; още по-уплашена и разтреперана се извърнах оттам. Удари седем, доктор Бретън се беше прибрал. Кръстница и аз слязохме долу. Тя беше в кафяво кадифе. Когато вървях в сянката й, дълбоко й завиждах за нейните дипли от тъмно достойнство. Греъм стоеше на вратата на гостната.
„Дано не си каже, че се труфя, за да привличам внимание“, помислих смутена.
— Ето, Люси, заповядайте тези цветя — рече ми той и ми подаде един букет. На облеклото ми не обърна кой знае какво внимание — милата усмивка и одобрителното кимване уталожиха срама и чувството, чу съм смешна. Иначе дрехата ми бе ушита извънредно простичко, без джуфки и волани. Притесняваха ме само леката материя и светлият й цвят; но щом като Греъм не виждаше в нея нищо нелепо, и моите очи скоро се примириха.