Най-сетне заехме местата си, от които обхващахме цялата широка и блестяща, но топла и весела зала. Тя вече беше пълна, и то с прекрасно общество. Не смятам, че жените бяха особено красиви, но облеклата им бяха съвършени, а чужденките, дори ония, които са повлекани в домашно облекло, умеят да се представят добре в обществото. Колкото и непохватни и груби да изглеждат движенията им в пеньоар и с навити коси, всяка от тях крие по някое нежна скланяне на главата и раменете, някоя извивка на устните и свиване на очи, съхранявано тайничко, за да се изявят с „официалния тоалет“, или пък да бъдат прибрани заедно с накитите.
Тук-таме се срещаха и красавици, примери за една хубост от необикновен вид, за стил, несрещан в Англия, от солиден, здраво сложен, скулптурен тип. Тези форми нямаха ъгли; мраморната кариатида е почти също тъй пластична, една богиня на Фидий е също тъй съвършена в своя особен стил и тържествена прелест. Чертите им бяха като ония, с които холандските майстори даряват своите мадони — фламандски класически черти, правилни, но закръглени, прави, но тежки; само полярните снежни поля са в състояние да придадат подобна дълбочина на безизразно спокойствие, на безстрастен покой. Жени като тези не се нуждаят от украшения и рядко ги носят; гладко причесаните коси, плътно слепени, са достатъчен контраст за още по-гладките им страни и чела, дрехите им са съвсем скромни, закръглените рамена и съвършените шии не се нуждаят от огърлици, нито от медальони.
Навремето имах честта и радостта да се опознавам с една такава хубавица. Вялата сила на любовта, която питаеше към самата себе си, бе просто удивителна; надминаваше я единствено гордото безсилие да изпитва интерес към което и да било друго живо същество. В студените й жили не течеше кръв; застояла лимфа изпълваше и почти запушваше артериите й.
Една Юнона седеше пред нас, нещо като прицел за всички очи, знаеше, че я гледат, но оставаше незасегната от магнетичното привличане на погледите — студена, закръглена, руса и красива като бялата колона, овенчана с позлата, която се вдигаше до нея.
Когато забелязах, че вниманието на доктор Джо е съсредоточено изцяло към нея, аз го помолих шепнешком в името на небето да защити здраво сърцето си. „Не бива да се влюбвате в тази дама — рекох аз, — защото отсега мога да ви обещая, че да умрете в нозете й, тя пак няма да ми обикне“.
— Нямам нищо против — заяви ми той; — а защо не си представите, че видът на тази нейна безчувственост може да е най-силният стимул да я ухажвам? Жилването на отчаянието, струва ми се, е най-чудесният възбудител за чувствата ми, но (и той присви рамене) вие не разбирате нищо от тия работи. Ще се посъветвам с майка си. Мамо, застрашен съм.
— Като че ли това ме интересува! — отвърна мисис Бретън.
— О, каква жестока е ориста ми! — възкликна синът й. — Няма човек с по-нечувствителна майка от моята. И през ум не й минава, че може да я сполети бедствие като например някоя снаха.
— Ако не го мисля, то не е защото това бедствие не ми виси над главата; от десет години насам все с това ме плашиш. „Мамо, скоро ще се оженя!“ Чувам го още преди да беше излязъл от пелените.
— Но, мамо, рано или късно то наистина ще стане. Най-неочаквано, тъкмо когато си мислиш, че си в пълна безопасност, аз ще от отида и ще си взема жена, също както Яков или Исав, или някой от другите патриарси, и то жена от дъщерите на тази тук страна.
— На твоя отговорност, Джон Греъм! Това е!
— Тази моя майка смята да остана стар ерген. Каква ревнива старица! Но, моля те, погледни онова прелестно същество със светлосинята сатенена рокля и тъмнорусата коса със сатенени отблясъци, също както роклята й. няма ли да се чувствуваш горда, майко, ако един ден доведа тази богиня в дома ти и я представя като мисис Бретън-младша?
— Никаква богиня няма да доведеш ти в „La Terrasse“, в този малък дом не може да царуват две господарки, особено ако втората е с ръста, дебелината и окръжността на онази могъща кукла от дърво и восък, окичена със сатени.
— Мамо, тя ще изпълни синия ти стол отлично!
— Да изпълни моя стол ли? Отхвърлям тази чужда узурпаторка! За нея той ще се окаже неспокоен стол. Млъкни, Джон Греъм! Затвори си устата и отвори очите.
По време на тази престрелка залата, която ми се бе сторила препълнена, когато влязохме, продължаваше да приема група след група и скоро полукръгът пред сцената представляваше плътна маса от глави, въземаща се полегато от пода до тавана. А и стената, или по-скоро широкият временен подиум, по-голям от която да било сцена, допреди половин час празен, сега преливаше от живот; бяло ято млади девойки, ученички от консерваторията, се бе изсипало безшумно около двата рояла, поставено по средата. Забелязаха ги бях да се появяват, докато Греъм и майка му одумваха хубавицата в синята сатенена дреха, и с интерес проследих как ги подреждат и ръководят. Двамина господа, единият от които разпознах, командуваха тази девическа група. Първият, брадат мъж с артистичен вид и дълга коса, бе виден пианист, а тъй също и най-добрият учител по музика във Вийет; два пъти седмично той се явяваше в пансиона на мадам Бек да дава уроци на няколко от ученичките, чиито родители бяха достатъчно богати да позволят на дъщерите си лукса да учат при него. Наричаше се Жозеф Еманюел и бе породен брат на господин Пол, чиято енергична личност сега се открояваше в лицето на втория господин.