Господин Пол ме развесели, усмихнах се вътрешна, докато го наблюдавах, защото личеше, че е в стихията си, застанал пред погледите на тази огромна и отбрана аудитория да подрежда, да задържа, да стряска сто млади дами. Освен това взимаше всичко съвсем сериозно — бе енергичен, съсредоточен и най-вече безпрекословен, но всъщност какво търсеше тук? Какво общо имаше с музиката или с консерваторията — той, който едва различаваше един тон от друг? Знаех, че единствено страстта му да блесне и да командува го бе довела в тази зала — страст безвредна, само защото бе напълно лишена от корист. Беше съвсем очевидно, че и брат му, господин Жозеф, е под негова команда, както и момичетата. Какъв хищен ястреб беше този малък господин Пол! Скоро на сцената излязоха няколко известни певици и инструменталисти; щом изгряха звездите, подобният на комета учител залезе. Той не можеше да търпи видни личности и знаменитости. Там, където не успяваше да заслепи с блясъка си, той бягаше.
Сега вече всичко бе готово: само едно кътче от залата все още стоеше свободно — кътче, покрито с пурпур, както парадната стълба и вратите, подредено в тапицирани пейки и възглавници, което стояха от двете страни на два тържествени стола, поставени под балдахин.
Прозвуча сигнал, вратите се разтвориха, всички станаха прави, оркестърът засвири тържествено и под съпровода на химна, изпълняван от хора, влязоха кралят, кралицата, дворът на Лабасекур.
За пръв път виждах живи крал и кралица. Можете съответно да си представите как съм напрягала очи, за да разгледам тези европейски владетели. Всеки, който съзира за пръв път кралска особа, неминуемо изживява малка изненада, граничеща с разочарование, загдето тя не се явява седнала на трон, увенчана с корона, стиснала в ръката си скиптър. Очаквайки да видя истински крал и кралица и срещайки всъщност един войник на средна възраст и една доста млада дама, аз се почувствувах едновременно измамена и доволна.
Отлично си припомням този крал — петдесетгодишен мъж, леко прегърбен, с прошарени коси; сред цялата аудитория нямаше ни едно лице, което да напомня неговото. Нито бях чела, нито бях чувала каквото и да било за характера или навиците му; и в първия миг дълбоките йероглифи, вдълбани като с желязна игла по челото, около очите и край устата му, ме удивиха и объркаха. Но след малко по-скоро почувствувах, отколкото осъзнах значението на тези неписани знаци. Пред седеше тих страдалец — един нервен, меланхоличен човек. Тези очи бяха очаквали появата на оня призрак, бяха бдели за появата и изчезването на онова най-странно от привиденията — Хипохондрията. Възможно бе да я съзираше и сега на сцената, възправена насреща му, сред цялата тази възправена тълпа. Хипохондрията има този навик — да се надига изсред хилядите, тъмна като Гибелта, бледа като Болестта и могъща почти като самата Смърт. Нейният другар и нейна жертва се мисли за щастлив в даден миг. „Не се самозабравяй, напомня му тя, ето ме, идвам!“ И смразява кръвта в сърцето му, помрачава светлината в очите му.
Някои биха казали, че тежката чуждестранна корона гънеше челото на краля в тези странни и болезнени бръчки; други биха ги приели като последствие от ранна загуба на скъп човек. Възможно е да се е дължало и на едното, и на другото, но то е било подсилено от този най-мрачен враг на човечеството — меланхоличния характер. Кралицата, неговата съпруга, очевидно знаеше това. Стори ми се, че отражението от скръбта на нейния съпруг падаше като сянка и върху нейното приятно лице. Тази принцеса ми се стори мека, умна, нежна жена — не красива, но съвсем различна от жените със закръглени форми и мраморни чувства, описани на предишните страници. Тя беше деликатна по конструкция, чертите й, макар и изтънчени, подсказваха, че в жилите й тече кръвта на многобройни кралски династии — от тях се излъчваше властност. Изражението на профила й беше приятно, но човек неволно го свързваше с други подобни изражения, при които черти като тези разкриваха нещо друго — слабоумие, развратност, хитрост… Ала очите на кралицата бяха само нейни; съчувствие, доброта, съжаление ги осветяваха с една божествена светлина. Тя беше не господарка, а дама — мила, любеща, елегантна. Съпровождаше я малкият й син, принцът на Лабасекур, младият дук Дьо Диндоньо. Той се бе облегнал на коленете на майка си и от време на време през тази вечер аз я наблюдавах да поглежда към монарха до нея, защото усещаше мрачната му разсеяност, и да се опитва да привлече вниманието му към техния син. Тя често свеждаше глава, за да чуе забележките на момчето, а после усмихнато ги предаваше на своя господар. Смръщеният крал се окопитваше, изслушваше я, усмихваше се и бързо пак се унасяше в мисли. Тъжна и многозначителна бе тази гледка — още по-тежка ми изглеждаше тя, защото както аристократите, тъй и буржоата от Лабасекур сякаш не забелязваха в нея нищо особено. Стори ми се, че ни един от присъствуващите не й обръщаше внимание.