Острият вятър размята шала по лицето й. Заглушеното мучене на кравите в обора й напомни спотаени въздишки на дълбока тъга. Слънцето изгряваше, проблясвайки по снега, сурово в златисточервената си красота, като далечен бог, който не можеше да се докосне до режещия студ.
Клайд сигурно беше вече в обора. Други ръце щяха да прехвърлят изсушеното сено в хамбара, за да изхранят добитъка — порода „черен ангус“. Животните не можеха да пасат от скованата в лед земя и очакваха кротко своята храна и подслон. В огромната ферма работеха шестима мъже, но наблизо нямаше никого. В далечината те всички изглеждаха като малки фигурки, като силуети.
Ските й бяха пред кухненската врата. Джени ги свали по шестте стъпала пред верандата, пусна ги на земята и стъпи върху тях, за да ги закопчае. Слава богу, че последната година се научи да кара добре ски!
Малко след седем тя тръгна да търси хижата. Избягваше да кара ските в една или друга посока повече от тридесет минути. Започна оттам, откъдето Ерих винаги изчезваше в гората. Клоните над нея бяха така вплетени, че слънцето едва се процеждаше през тях. След като караше по права линия колкото бе възможно, тя завиваше надясно. Изминаваше още тридесетина метра, обръщаше се пак надясно и започваше търсенето от началото на гората. Вятърът заличаваше следите й, но при всеки завой Джени забиваше с чукчето парченце плат в някое дърво.
Върна се в къщата към единадесет. Затопли супата, обу сухи чорапи и стараейки се да не обръща внимание на острата пронизваща болка в челото и ръцете, тръгна отново.
След пет часа, когато слънчевите лъчи бяха почти изчезнали от хоризонта, полузамръзнала и склонна да се откаже от търсенето за деня, Джени внезапно реши да се изкачи по още едно хълмисто възвишение. Точно тогава тя съзря хижата. Беше с дървен покрив, построена от дядото на Ерих през 1869 година. Тя впери очи в нея, прехапала устни от дивата ярост на разочарованието, което я пробождаше като острието на стилет.
Транспарантите бяха спуснати. Къщата имаше вид на изоставена. Тук времето бе спряло. Коминът бе изцяло покрит със сняг. Никаква светлина отвътре.
Наистина ли бе дръзнала да се надява, че идвайки тук, ще види пушек над комина или светлина от запалени лампи през завесите? И че ще влезе през вратата?
Вратата бе закована с метална пластина. Надписът, избледнял от времето, можеше все още да се разчете:
Подписът бе на Ерих Фритц Крюгер, а годината — 1903.
Отляво до хижата имаше помпена станция, дискретно затулена от плъзналите клони на боровете. Джени се опита да си представи малкия Ерих, който е идвал тук с майка си. „Каролайн харесваше хижата такава, каквато беше — споменал й бе Ерих. — Баща ми имаше желание да модернизира старото място, но тя не искаше и да чуе за това.“
Без да чувства повече студа, Джени се спусна със ските към най-близкия прозорец. Извади чука от брезентовия сак, замахна и натроши стъклото. Хвръкнали стъкълца се набиха в бузите й, но тя не усети тънката стичаща се струйка кръв, мигновено замръзнала на лицето й. Избягвайки предпазливо назъбеното стъкло, напипа ръчката на прозореца и я повдигна нагоре. Захвърли ските си, покачи се на ниския перваз, издърпа встрани транспарантите и влезе вътре.
Хижата имаше едно помещение, широко около шест метра. До франклинската печка, на северната стена, грижливо беше наредена купчина дърва. Избелял персийски килим покриваше по-голямата част от чамовия под. Кушетка с висока велурена облегалка и подхождащи й столове бяха струпани около печката. Близо до прозорците имаше дълга дъбова маса със скамейки. Чекръкът изглеждаше така, сякаш още можеше да се ползва. Масивният дъбов бюфет беше пълен с порцеланови съдове и газови лампи. Една стръмна стълба водеше наляво. До нея — редици от кошници с подредени платна за рисуване, без рамки.
Стените, обковани с бял чам, копринено гладки, бяха покрити с картини. Втрещена, Джени вървеше от една към друга. Хижата беше истински музей. Дори мрачната светлина, не можеше да скрие изящната красота на маслените платна и акварели, на рисунките с перо и въглен. Ерих не бе показал все още най-хубавите си творби. „Как ли ще реагират критиците, като видят тези шедьоври“ — чудеше се тя.