— Точно както ви описа Ерих. — В гласа й Джени долови нервна възбуда. — „Руни — рече той, — видиш ли Джени, все едно че пред теб стои Каролайн.“ Но ми забрани да говоря за това — продължи да обяснява жената. Не можеше да скрие усилието, което правеше, и вътрешната си възбуда.
Джени охотно й подаде двете си ръце.
— И на мен Ерих ми каза за вас, Руни. Разбрах, че съпругът ви е управител на фермата. Още не съм го срещнала.
Жената се престори, че този факт не я засяга.
— От Ню Йорк ли сте?
— Да.
— На колко години сте?
— На двадесет и шест.
— Дъщеря ни Ардън е на двадесет и седем. Клайд ми каза, че тя заминала за Ню Йорк. Случайно да сте я срещали? — попита Руни с нескривано, изгарящо нетърпение.
— Не — отговори й Джени. — Ню Йорк е голям град! А какво работи тя? Къде живее?
— Не зная. Ардън избяга преди десет години. Не беше необходимо да бяга. Можеше просто да ми каже: „Мамо, искам да отида до Ню Йорк.“ Никога не бих й отказала. Баща й беше строгичък към нея. Тя знаеше, че той нямаше да й разреши. Беше толкова млада. Добро момиче беше дъщеря ми… Така и не разбрах, какво се случи. Мислех си, че е щастлива с нас. — Погледът на жената бе вперен в стената. Изглеждаше като човек, унесен в своя си мечта: сякаш обясняваше нещо, което бе обяснявала стотици пъти преди. — Едничка ни беше. Толкова дълго чакахме да се роди. Толкова хубава беше и жизнерадостна. Разбирате ли какво искам да ви кажа? Още от раждането си беше пламенна. Затова я изрекохме Ардън. Това име най-много й прилягаше.
Бет и Тина се сгушиха в Джени. Имаше нещо в погледа и в тялото на тази жена, което ги плашеше.
„Мили боже! Десет години да не чуеш нищо за детето си! Аз бих полудяла“ — шепнеше наум Джени.
— Ето снимката й. — Руни показа поставена в рамка фотография, окачена на стената. — Снима се две седмици преди да ни напусне.
Джени видя усмихната девойка с руса къдрава коса.
— Може би се е омъжила и има деца — продължи Руни. — Много често съм си мислила за това. Като ви видях с малките, реших да ви извикам. Помислих си, че може и да е Ардън.
— Съжалявам — отвърна Джени.
— Не. Няма защо. И много ви моля, нито дума за това на мистър Ерих. Не споменавайте, че съм говорила за Ардън. Клайд ме предупреди, че Ерих не желае да говоря за Ардън и Каролайн. Каза ми още, че това е било причината Ерих да ме уволни от работа, когато баща му почина. Добре се грижех за къщата. С Клайд пристигнахме тук, когато Каролайн и Джон се ожениха. Каролайн много харесваше как работех. След смъртта й гледах да поддържам всичко, както тя го бе оставила. Като че ли всеки момент ще чуя стъпките й. Елате в кухнята. Направих понички. Кафето също е готово.
Джени, усети миризмата му. Седнаха в уютната кухня около маса от бял емайл. Изгладнели, Тина и Бет се нахвърлиха на топлите, поръсени с пудра захар понички, пиха и мляко.
— Помня, когато Ерих беше на техните години — поде Руни. — Тогава още правех за него понички. Само на мен Каролайн поверяваше Ерих. Чувствах го като свое дете. И още го чувствам така. Десет години нямах дете. А Каролайн роди още на следващата година. Никога не бях виждала момче повече да обича майка си. Не я изпускаше от очи. О, как приличаш на нея! Поразително приличаш!
Руни посегна към каничката с кафе и доля чашата на Джени.
— И Ерих беше толкова добър към нас. Десет хиляди долара изхарчи по частни детективи, за да открие следите на Ардън.
„Да, Ерих действително го е направил“ — помисли си Джени.
Часовникът над умивалника започна да бие. Станало бе обяд. Джени бързо стана от масата. „Ерих сигурно е вече у дома“ — мислеше си тя. Много искаше да бъде с него.
— Мисис Тумис, май ще трябва да тичаме. Надявам се да ни гостувате.
— Казвай ми Руни. Всички така ме наричат. Клайд не ми позволява да отивам в Голямата къща. Но аз го надхитрям. Толкова много неща имам да върша там. Искам всичко да изглежда красиво. А ти пак ми ела на гости. Обичам да има хора около мен.
Усмивката промени лицето на жената. За миг изчезна тъгата от очите й. Джени още веднъж се убеди, че Руни Тумис е била красива жена.
Руни настоя да вземат една чиния, пълна с понички, за вкъщи.
— Чудни са за следобедния чай — каза тя, когато им отвори външната врата. Обърна нагоре яката на пуловера си и тихо въздъхна: — Тръгвам да търся Ардън. — Гласът й отново бе станал вял.
Обедното слънце грееше високо на небето и се отразяваше в снежната покривка на полята. Когато преминаха дигата, пред очите им се показа къщата. Слънчевите лъчи я огряваха и открояваха червения цвят на керемидите. „Нашата къща — помисли си Джени. Тя държеше за ръка момичетата. — Дали Руни ще върви безцелно из ширналото се поле, за да търси изгубеното си дете?“