— Мама ли ви го каза? — усмихна се Ерих, поглеждайки Джени. — Благодаря ти, мамо.
Елза влезе в кухнята. Лицето й бе зачервено.
— Мистър Крюгер — започна тя ядовито, — свърших си работата на горния етаж. Искате ли нещо специално?
— Горе ли? — недоумя Джени. — Исках да кажа… исках да помоля да не разделяме леглата на децата. Те ще си легнат след малко.
— Наредих на Елза да оправи стаята — обади се Ерих.
— Ерих, те не могат да спят на толкова високи легла — упрекна го Джени. — Трябва да поръчаме детски легла.
Хрумна й една мисъл, макар да знаеше, че рискува.
— Ерих, не биха ли могли малките да си починат следобед в твоята стая? Леглото там е доста ниско.
Гледаше го право в очите. Не изпускаше от погледа си и Елза, която веднага погледна многозначително към Ерих. „Доставих й удоволствие — помисли си Джени. — Знае, че той ще откаже.“
— Ще поговорим и по този въпрос. Но моята детска още не е годна за ползване. Елза ми каза тази сутрин, че заварила леглото ми разхвърляно — изрече с равномерен тон.
Джени въздъхна тежко. Не можеше да допусне, че Тина и Бет са отишли в стаята, преди тя да се събуди.
— Извини ме, Ерих — прошепна Джени.
— Скъпа, всичко е наред — каза той и лицето му просветна. — Нека децата поспят в леглата си. Скоро ще им купим и детски креватчета.
Джени затопли супата и придружи малките до стаята им. Когато издърпаха транспарантите, им каза:
— Чуйте ме и двете! Събудите ли се, не се разхождайте из стаите. Забранявам ви да лягате в други легла. Разбрано?
— Ама ние само в твоето… така правехме у дома — проплака Бет.
— Тук не е у дома. Обещайте, че няма да ядосвате татенцето. — После им се усмихна и ги целуна.
— Татенцето вика много силно — промърмори Тина. — Къде ми е подаръкът?
Сапуните бяха върху нощната масичка. Тина пъхна своя под възглавницата си.
— Мамо, благодаря ти за подаръка. Не сме идвали в леглото ти.
Ерих режеше филе от пуйка за сандвичи. Джени тихо влезе и затвори вратата на кухнята след себе си. Искаше й се да останат насаме, изолирани от всички в къщата.
— Ето ме — каза тя и го прегърна. — Снощи вечеряхме с децата. Това беше първата ни вечеря заедно. Остави ме да направя нещо в кухнята. Нека бъде първата ми изява в имението на Крюгерови. А ти ще приготвиш шампанското, което снощи така и не изпихме докрай.
Ерих докосна с устни косите й.
— Джени, снощната вечер беше вълшебна за мен. А за теб?
— Беше прекрасно.
— Не съм свършил кой знае какво тази сутрин. През цялото време си мислех как изглеждаш, докато спиш.
Той запали огън в печката. Ядоха сандвичи и пиха шампанско, седнали на кушетката.
— Знаеш ли какви мисли ме вълнуваха днес, докато се разхождахме? — обърна се тя към Ерих. — Разбрах, че тук, в това имение, има традиции. Аз не познавам моя род, потеклото си. Не зная дали майка ми и баща ми са от село или град. — Не зная дали мама е обичала да бродира или да рисува, дали е могла да свири на пиано. Колко е хубаво, че ти знаеш всичко за своите родители. Като погледнах в семейната гробница, и разбрах…
— Ти си била на гробището? — изумен попита Ерих.
— Да. Какво лошо има в това?
— Значи си видяла гроба на Каролайн?
— Да.
— Вероятно си се запитала защо не са погребани заедно майка ми и баща ми. Както е редно.
— Изненадах се.
— Няма никаква загадка. Каролайн насади тези норвежки борове и помоли баща ми да я погребат под тях. Естествено, че не му беше приятно, но уважаваше нейните желания. А той, преди да почине, ми каза, че иска да го погреба до неговите родители. Мисля, че по-важното е на всеки да се изпълни желанието. Каролайн искаше винаги повече свобода, отколкото баща ми й даваше. Зная, впоследствие той съжаляваше, че не бе оценил работата й по заслуга. Какво значение има дали рисуваш, или плетеш кувертюри? Баща ми не беше прав. Не беше прав.
Ерих спря да говори и се загледа в огъня. Сякаш бе забравил за присъствието на Джени.
— Такава беше майка ми.
Загрижена, Джени осъзна, че за първи път Ерих се осмели да разбули отношенията между майка си и баща си — те са били помрачени.
Ежедневните грижи доставяха огромно удоволствие на Джени. С всеки изминал ден тя все повече разбираше колко много е липсвала на децата си. Чак сега проумя, че Бет, детето, което винаги бе мислила за мудно, има музикален талант. Видя, че анемичното лице на Тина разцъфтя. Тя, която плачеше за нищо, изведнъж стана жизнерадостна и с чувство за хумор.
Ерих винаги тръгваше призори към ателието си и никога не се връщаше оттам преди обяд. В осем тя и децата закусваха, а в десет, когато слънцето се покажеше по-щедро, излизаха на разходка.