Джени седеше на възглавничка до кожения фотьойл на Ерих. Повдигна устни към неговите. Той се наведе и я взе в прегръдките си.
— Дълго време не исках да виждам стика. Но постепенно започнах да гледам на него като на подарък от майка ми.
Ерих спря да разказва и я целуна по клепачите.
— Не ме гледай така тъжно, Джени. Щастлив съм, че те имам. Моля те, обещай ми нещо.
Тя знаеше какво ще поиска от нея. С цялата си нежност прошепна:
— Никога няма да те напусна.
Глава 10
Една сутрин, докато се разхождаше с Бет и Тина, Джени забеляза Руни, облегната върху назъбената ограда на гробището. Изглеждаше така, сякаш търсеше с поглед гроба на Каролайн.
— Мислех си за хубавото време, прекарано заедно с Каролайн. Бяхме млади. Роди се Ерих, по-късно и дъщеря ми Ардън. Каролайн я нарисува. Толкова хубава картина! Така и не разбрах какво се случи с нея. Изчезна безследно от стаята ми. Клайд ме уверява, че съм я пренесла някъде, докато съм шетала из къщата и съм забравила. Защо не ми гостувате отново?
Джени се бе подготвила за поканата й.
— Все още сме заети с настаняването. Бет, Тина, защо не поздравите мисис Тумис?
Бет срамежливо поздрави, а Тина изтича към жената и подаде лицето си за целувка. Руни се наведе й я целуна.
— Колко ми напомня за Ардън. И тя беше такава палавка. Ерих сигурно ви е предупредил да стоите далеч от мен. Понякога оглупявам. Знаеш ли, намерих модела, който търсех. Мога ли да изплета костюмчета на момичетата?
— Нямам нищо против — отговори Джени, а в себе си реши, че Ерих трябва да свикне с мисълта за приятелството й с Руни. Нещо я теглеше към тази жена.
Руни се обърна към гробището и я попита:
— Самотна ли се чувстваш, Джени?
— Не… макар че тук е много по-различно. Свикнала бях с работата си, общувах с хората през целия ден, а телефонът непрекъснато звънеше. Приятелки ще наминат в апартамента ми вечер… Все още това ми липсва. Но, откровено казано, приятно ми е, че съм тук.
— Така се чувстваше и Каролайн — рече Руни. — За известно време беше щастлива, после всичко се промени.
Руни беше вперила очи в обикновената надгробна плоча на другия край на гробището. Над тях облаците вещаеха сняг, боровете хвърляха сянка над бледорозовия гранит.
— Промениха се нещата и за Каролайн — продължи тихо Руни. — А след смъртта й и за нас настъпиха промени.
— Искаш да се отървеш от мен — запротестира Ерих. — Не искам да си тръгвам.
— Да, искам да се отърва от теб — съгласи се Джени. — О, Ерих, колко е красива тази! — възкликна тя. Държеше в ръцете си картина метър на метър и двадесет и я изучаваше. — Предал си омарата, която се разстила между дърветата точно преди да напъпят. А това тъмно петно върху леда в реката… Като че ли там той е изтънял и започва да се пропуква, а под него се движи водата…
— Скъпа, ти имаш око! Не може да се отрече.
— Не забравяй, че съм била изкуствовед. „Смяна на сезона“ е най-подходящото име. Промяната е едва забележима, но присъства в картината.
Ерих обхвана раменете й с ръка и двамата се загледаха в картината.
— Скъпа, поискаш ли нещо да запазиш, няма да го представя на изложбата.
— Не. Това е пълна глупост. Сега му е времето да градиш авторитета си на художник. Не възразявам да минавам за съпруга на най-известния художник в Америка. Ще ме сочат и ще казват: „Виж колко е щастлива! И той също е великолепен!“
Ерих я дръпна за косата.
— Това ли ще си кажат?
— Уф… и ще са прави.
— Аз мога да кажа, че не искам тази изложба.
— Ерих, моля те, не постъпвай глупаво. Хората вече планират приема за представянето ти. Колко бих искала да присъствам, но не мога да оставя децата сами или да ги мъкна с нас. Следващия път непременно ще дойда.
Той започна да опакова платната.
— Джени, много ще ми липсваш.
— И ти на мен. Ще се чувствам самотна тия четири дни — рече Джени и неволно въздъхна. За близо три седмици, откакто бе тук, тя бе разговаряла само с няколко души: Клайд, Джо, Елза, Руни и Марк. Елза почти не разговаряше, Руни, Клайд и Джо трудно можеха да й правят компания, а с Марк бе разменила само няколко думи при запознанството им през първата вечер. От Джо бе разбрала, че Барон е в отлична форма. След седмица, прекарана в имението, тя изведнъж установи, че телефонът не звъни.
— Всички разговори минават през службата ми — обясни й Ерих. — Превключвам телефона вкъщи само ако очаквам някого. Иначе, който ме търси, ще ме намери в канцеларията.
— Но представи си, че няма никой в канцеларията ти?
— Тогава автоматът ще приеме съобщението.
— Ерих, обясни ми защо?
— Скъпа, ненавиждам да ме безпокоят по телефона. Когато отсъствам, Клайд поема грижата за телефонната връзка с къщата. Да речем, ако аз ти позвъня вечер…