— Защото те обичам, Джени. Не съм склонен да те деля с други хора. Няма да те деля с никого, Джени!
Глава 11
Ерих заминаваше за Атланта на двадесет и трети февруари, а на двадесет и първи каза на Джени, че ще закъснее за обяд — имал да урежда някаква покупка. Когато се завърна, часовникът показваше един и половина.
— Ела с мен до конюшнята. Имам изненада за теб — покани я той. Тя сграбчи жакета си от закачалката и изтича след него.
Там, широко усмихнат, ги чакаше Марк Гарет.
— Посрещай нови квартиранти — рече той.
В двете най-близки до вратата отделения стояха две шотландски понита — охранени, с лъскав косъм.
— Подарък за моите дъщери — заяви Ерих гордо. — Мисля да ги кръстим Мишка и Звънче. Така момичетата на Крюгер няма да забравят галените си имена.
Почти веднага я поведе към следващия бокс.
— А тук е твоят подарък.
Онемяла, Джени впери поглед в дорестата червеникавокафява кобила, която я гледаше отсреща с ласкави очи.
— Истинско съкровище! — възкликна Ерих. — На четири години е, от най-добро потекло. Вече е спечелила няколко награди. Харесва ли ти?
Джени протегна ръка да погали животното. За нейно учудване то не се дръпна.
— Как се казва?
— Стопанинът й я нарекъл Огнено момиче. Увери ме, че имала огън, сърце и завидно потекло. Ти решаваш как да се нарича.
— Огън и сърце — прошепна Джени. — Това се казва съчетание, Ерих! Смаяна съм.
Той изглеждаше въодушевен.
— Не искам сега да яздиш. Полетата са още заледени. Но ако ти и момичетата държите да се сприятелите с конете, посещавайте ги всеки ден. От следващия месец ще започнем уроците по езда. А сега, ако не възразяваш, да обядваме.
Джени импулсивно се обърна към Марк:
— Ти също не си обядвал. Заповядай у дома. Имаме само печено и салата.
От погледа й не убягна сянката, преминала по лицето на Ерих. Но тя изчезна също така внезапно, както се бе появила.
— Марк, не отказвай — настоя Ерих.
Докато се хранеха, Джени мислеше само за Огнено момиче.
— Скъпа, по лицето ти играе най-щастливата детска усмивка. За мен ли е тя, или за кобилата?
— Ерих, толкова съм впечатлена, че забравих да ти благодаря.
— Джени, имала ли си някога животно? — обади се Марк. Имаше нещо у Марк, което я караше да се чувства спокойна, сякаш си беше у дома.
— Почти — отвърна с усмивка Джени. — Един от съседите ни в Ню Йорк имаше пуделче. Когато се родиха малките, всеки следобед минавах след училище при него. Оставах да му помагам — в апартамента не ми позволяваха да държа кучета.
— Значи винаги си се чувствала ограбена…
— Винаги ми е липсвало нещо живо, нещо, което расте пред очите ми.
След кафето Марк се облегна на стола и каза:
— Благодаря ти, Джени. Беше ми много приятно.
— Бих искала да дойдеш на вечеря, когато Ерих се завърне от Атланта. Доведи и приятелката си.
— Добра идея — съгласи се Ерих. Като че ли този път той бе искрен. — Да речем, Емили, а? Тя винаги те е харесвала.
— Винаги е харесвала теб — поправи го Марк. — Но аз ще я поканя.
Преди да тръгне на път, Ерих я прегърна силно й я притисна до себе си.
— Ще ми липсваш, Джени. Моля те, затваряй вратата, преди да си легнеш.
— Добре. Тук ние се чувстваме спокойни.
— Пътищата са заледени. Ако искаш нещо от магазина, накарай Джо да те заведе дотам с колата.
— Ерих, голямо момиче съм — пошегува се тя, — не се страхувай за мен.
— Безпокоя се. Довечера ще ти се обадя.
Вечерта, докато лежеше с книга в леглото, Джени усети вкуса на свободата. В къщата се носеше от време на време само бръмченето на електрическата печка. От съседната стая тя долавяше дишането на Тина. Олекна й, че Тина вече не плачеше в съня си.
„Ерих сигурно е стигнал в Атланта“ — мислеше си тя, очаквайки неговото обаждане по телефона. Огледа стаята. Вратата беше открехната, дрехата й — захвърлена на фотьойла, нещо, което Ерих не би одобрил. Но тази вечер това не я безпокоеше.
Книгата отново погълна вниманието й. Час по-късно телефонът иззвъня. Тя нетърпеливо вдигна слушалката и каза:
„Здравей, скъпи!“
— Колко мило е да те поздравят така, Джени!
Беше Кевин.
— Кевин — извика Джени и така подскочи от леглото, че книгата се плъзна и падна на пода. — Къде си?
— В Минеаполис. По-точно в „Гътри Тиътър“.
— Прекрасно — каза тя, стараейки се да прикрие неловкостта в гласа си.
— Е, ще видим какво ще излезе. А ти как си, Джен?
— Много добре.
— Децата?
— И те се чувстват отлично.
— Ще намина да ги видя. Нали утре си у дома?