— Кевин! Не идвай!
— Джен, искам да видя децата. Къде е Крюгер?
Като че ли нещо я възпря да му каже, че Крюгер отсъства за четири дни.
— В момента го няма. Дори помислих, че той се обажда.
— Кажи ми как да стигна до къщата ти. Ще наема кола.
— Не прави това, Кевин. Ерих ще побеснее. Тук права нямаш.
— Право да видя децата си имам. Осиновяването не е влязло в сила. Мога да го спра с едно мръдване на пръста си. Искам да се уверя, че Тина и Бет са щастливи. Искам да зная, че и ти си щастлива. Може би и двамата сбъркахме. Нека поговорим. Как да стигна до теб?
— Не идвай.
— Джени, Гранайт Плейс е отбелязан на картата. Тук всеки знае къде живеят господин Всемогъщи и неговата съпруга.
Джени почувства, че ръцете й се вкочанясват при мисълта за слуха, който ще се понесе, ако Кевин заразпитва как да стигне до нея. Ще се разбере, че са били женени. Спомни си изражението на лицето на Ерих, когато в деня на сватбата им видя Кевин във фоайето на апартамента й.
— Кев, не идвай! Ще ни довършиш всички. С децата сме толкова щастливи. Нима съм ти отказвала пари назаем? Дори когато не можех да платя своя наем! Не мога ли веднъж да разчитам на теб?
— Зная какво ти дължа. И сега съм малко затруднен с парите — добави той с ласкав тон. — Защо не ми дадеш и другата част от парите за мебелите?
Камък й падна от сърцето. Значи е заради парите. Това лесно оправя нещата.
— Къде искаш да ти ги изпратя?
— Ще намина да си ги взема.
Той явно бе решил да я види и нямаше сила, която да го спре. Щеше да намери градчето и къщата. Чак потрепери от тази мисъл. В паметта й изплува образът на Ерих, който упорито караше децата да се представят за Бет Крюгер и Тина Крюгер.
В центъра на града имаше ресторант, на двадесет мили от дома й. Това бе единственото място, което можеше да предложи за среща. Набързо даде напътствия и съгласието си да се срещнат в един часа на другия ден. След разговора с Кевин Джени се облегна на възглавницата. Удоволствието й от вечерта се бе изпарило. Сега тя с ужас очакваше обаждането на Ерих. Да му каже ли, че се налага да се срещне с Кевин?
Когато Ерих й позвъни, тя все още се колебаеше. Гласът му прозвуча напрегнат.
— Липсваш ми, мила. Съжалявам, че тръгнах. Тази вечер децата питаха ли за мен?
Мисълта да му каже за Кевин не я напускаше.
— Разбира се, че питаха. А Бет започна да нарича куклите си „същества“.
— Те накрая ще заговорят като Джо — засмя се Ерих. — Трябва да те оставя да спиш.
Искаше да му каже: „Ерих, аз…“, а отговори кратко:
— Да, скъпи.
Изведнъж си спомни удивлението на Ерих, когато му обясни, че половината от парите за мебелите се полагат на Кевин. „Да не искаш да му дадеш безплатен билет за самолета до Минесота?“ — подхвърли й той. Не. Тя не можеше да му съобщи за срещата си с Кевин. „Толкова те обичам, Ерих. Как бих искала сега да си тук!“
— Мила моя, обичам те! Лека нощ — каза Ерих и затвори телефона.
Тя не можа да заспи. Лунната светлина проникваше в стаята й и се отразяваше в кристалната купа. „Същинска урна — мислеше си Джени, наблюдавайки силуета й върху тоалетната масичка. — Може ли прахът от костите да издава борова миризма?“ — продължаваше да разсъждава Джени. Ужаси се от тази си мисъл. Обхвана я безпокойство. Знаеше, че Каролайн е погребана в семейното гробище, но това не я успокояваше. Толкова силно бе разтревожена, че нещо я тласна да изтича до стаята на децата. Бет бе подложила ръка под бузата си, а Тина лежеше по гръб.
Джени се наведе и нежно ги целуна. Изглеждаха толкова доволни. Помисли си колко са щастливи, особено сега, когато тя е по цял ден при тях, сети се за възторга им, когато Ерих им показа кончетата. Джени тихо се молеше Кевин да не разваля отново живота им. Техния нов живот.
Глава 12
Ключовете от кадилака бяха в канцеларията на имението, но в библиотеката Ерих имаше резервни ключове от всички сгради и съоръжения. Логично бе и тези от колата да бъдат там. Не грешеше. Взе ги и ги мушна в джоба си, сервира по-рано обяда на момичетата и ги сложи да спят.
— Елза, отивам на покупки. Ще се върна след два часа.
Елза кимна в знак на съгласие. „По рождение ли е мълчалива?“ — помисли си Джени. Нямаше такива впечатления. Когато се връщаха с Ерих от разходка, тя чуваше веселото бъбрене на Елза с Тина и Бет. Шведският й акцент бе силно изразен, когато говореше бързо. Щом Джени и Ерих бяха наблизо, тя мълчеше.
Селският път бе тук-там заледен, но магистралата бе съвсем чиста. „Колко е хубаво, че отново карам кола“ — радваше се Джени. Спомни си за старата кола, която наеха с Нана. Но като се омъжи за Кев, трябваше да я продаде. Поддръжката й струваше скъпо. Сега ще помоли Ерих дай купи малка кола.