— Послушна ли беше мама?
Момичетата кимнаха с глава.
— А какво ще каже мама?
Всяка негова шега се забиваше като нож в сърцето й. Дали винаги е така, когато криеш нещо? Джени си спомни думите на Нана по адрес на нейна позната: „Ще лъже дори ако истината е в нейна полза“. „Всъщност какво лошо съм сторила?“ помисли си.
— Послушно момиче бях — отсече Джени, стараейки се да прозвучи шеговито.
— Джени, ти май се изчерви — поклати глава Ерих. Тя осъзнаваше, че насила се усмихва, но го попита:
— Къде е моят подарък?
Той посегна към куфарчето си.
— Понеже харесваш статуетките на Дълтън, намерих в Атланта още една. Казва се „Чаша чай“.
Джени отвори кутията. Статуетката представляваше една старица, седнала в люлеещ се стол с чаша чай в ръка, с поглед, който изразяваше задоволство.
Очите на Джени се напълниха със сълзи, докато гледаше жената. Погледна и Ерих и му се усмихна. „Кевин ще развали всичко това“ — мислеше си тя в същото време.
Беше запалила печката, на масата ги очакваше бутилка вино и чиния със сирене. С вплетени пръсти в неговите тя го поведе към кушетката. Наля от виното в чашите и с усмивка му поднесе неговата. „Добре дошъл у дома.“ Приседна така, че коляното й докосваше неговото. Беше облечена със зелена копринена блуза, модел на Ив Сен Лоран, падаща свободно на меки гънки върху панталон от туид, в който бяха вплетени кафяви и зелени нишки. Косата й беше пораснала и леко докосваше раменете й — Джени не носеше шапка, освен в най-студените дни, и зимното слънце бе оставило златисти отблясъци в тъмната й коса.
Ерих нескрито я наблюдаваше.
— Красива си, Джени. Не си ли облечена прекалено официално?
— Не всяка вечер съпругът ми се връща у дома след четиридневно отсъствие.
— Ако не бях се завърнал точно тази вечер, усилията ти щяха да са напразни.
— Ако не беше се завърнал тази вечер, щях да се облека за теб утре вечер.
Джени реши да смени темата на разговора.
— А сега ми кажи как прекара в Атланта.
— Имах неприятности. Хората от галерията през цялото време ме увещаваха да им продам „Спомен за Каролайн“. Те явно бяха получили две изгодни оферти и вече предугаждаха добрата комисиона.
— В Ню Йорк имаше същите проблеми с тази картина. Не е ли по-добре да не я показваш на изложби?
— Тя е най-доброто, което съм нарисувал — тихо изрече Ерих.
— Имаш ли нещо против да се заема с вечерята, а? — попита Джени. Стана от кушетката, надвеси се над него и го целуна. — Обичам те — промълви тя.
Докато тя разбъркваше салатата с майонеза, Ерих извика Бет и Тина при себе си. Минути по-късно той разказваше увлекателно за хотел „Пийчтри“ в Атланта, където асансьорът бил стъклен и се движел извън сградата. Приличал на вълшебно килимче. Обеща да ги заведе някой ден.
— А мама ще дойде ли? — попита Тина.
Джени се обърна към тримата и се засмя, но усмивката й се стопи, щом чу Ерих да казва: „Ако иска да дойде с нас…“
Беше сготвила ребра — любимото ястие на Ерих. Той ядеше с апетит, но пръстите му неспокойно барабаняха по масата и каквото и да кажеше тя, той й отговаряше едносрично. Накрая Джени започна да говори само с децата.
— Казахте ли на татенцето, че вече сте седели на гърба на понитата си?
Бет остави настрани вилицата и впери поглед в Ерих.
— Толкова хубаво беше. Аз казах „дий“ и кончето не тръгна.
— И аз така казах — похвали се Тина.
— Къде бяха понитата? — попита Ерих.
— В конюшнята — обади се Джени припряно. — Джо ги качи само за минута върху понитата.
— Джо си позволява твърде много — прекъсна я Ерих. — Аз държа да присъствам, когато момичетата ще яздят за първи път. Искам да съм сигурен, че той ще бъде внимателен с децата ми. Откъде да знам, че не е лекомислен като чичо си?
— Ерих, това е било отдавна.
— Никак не беше отдавна, когато се сблъсках с този пияница. Джо ме убеждаваше, че ще се върне отново в града.
„Това ли е била причината да се чувства толкова разстроен?“ — питаше се Джени.
— Бет, Тина, ако сте свършили с вечерята, извинете се и поиграйте с новите си кукли — подкани тя момичетата.
Когато те се заиграха, тя се осмели да попита Ерих:
— Чичото на Джо ли е онова, което толкова те безпокои? Или нещо друго?
Той протегна ръка през масата и вплете пръсти в нейните, както друг път.
— Това е. Все ми се струва, че Джо се шляе с колата. Видях, че е навъртял 40 километра. Той естествено отрече да е карал без мое разрешение, но и друг път си го е позволявал. Не те е карал никъде, нали?
Тя стисна ръката си в юмрук.
— Не.
Трябваше да му каже за Кевин. Не искаше да си мисли, че Джо го е измамил.