— Ерих, аз…
— На всичкото отгоре и тези проклети галерии — прекъсна я той. — Четири дни убеждавах онзи глупак от Атланта, че „Спомен за Каролайн“ не се продава. Тази картина е най-добрата ми творба. Искам и в бъдеще да я излагам, но…
Изведнъж той замлъкна. Когато отново заговори, гласът му беше по-спокоен:
— Джени, ще продължавам да рисувам картини. Нали нямаш нищо против? Това ще значи, че четири дни ще се задържам в хижата, за да скицирам. Налага се.
Объркана, Джени смотолеви:
— Щом е необходимо.
Когато се върна в библиотеката, след като сложи децата да спят, Джени забеляза, че очите на Ерих са пълни със сълзи.
— Какво ти е?
Той набързо избърса сълзите с опакото на ръката си.
— Джени, прости ми. Толкова съм потиснат. Липсваше ми много. Другата седмица е годишнината от смъртта на майка ми. Ти не можеш да си представиш какво съм преживял през всичките тези години. Сякаш всичко ми е пред очите. Сякаш всичко е станало вчера. Когато Джо ми каза, че чичо му е тук, нещо ме удари в стомаха. Призля ми. Отпуснах се едва когато колата зави по пътя и видях, че прозорците тук светят. Страхувах се ужасно, че къщата ще е затворена и празна. Отворих вратата и видях теб, моя красавице. Разбрах, че и на теб ти е приятно да ме видиш. Страхувах се, че докато съм далеч, ти ще изчезнеш. Ще изчезнеш завинаги от живота ми.
Джени приседна до него. Повдигна косата от челото му.
— Не можеш дори да си представиш колко много се зарадвах, щом те видях.
Устните му заглушиха думите й.
В леглото Джени посегна да вземе една от новите си нощници, но нещо изведнъж я спря. Неволно тя отвори нощното шкафче, където беше зеленикавосинята нощница на Каролайн. Усети, че в бюста й беше станала тясна. „Ето разрешението на проблема — мина й през ума. — Ще изляза от размерите на тази проклета дреха!“
По-късно, малко преди да се унесе в сън, тя разбра какво бе тормозило подсъзнанието й. Ерих я беше любил само когато бе облечена в нощницата на майка му.
Глава 14
Призори Джени чу стъпките на Ерих до леглото си.
— В хижата ли отиваш? — сънено попита тя.
— Да, скъпа.
— Ще се върнеш ли за обяд? — По-късно, когато се разсъни, тя си спомни, че той й бе споменал за отиването си там.
— Не зная — отговори Ерих и побърза да затвори вратата след себе си.
Джени и момичетата излязоха на разходка, както обикновено след закуска. Кончетата бяха изместили пиленцата като атракция за Бет и Тина. Сега и двете момичета тичаха пред Джени.
— Внимавайте. Спрете. Барон може да не е затворен.
Джо беше в конюшнята.
— Добро утро, мисис Крюгер — поздрави я той и на лицето му грейна усмивка. Къдравата му руса коса се подаваше наполовина от кепето. — Здравейте, момичета.
Животните бяха образец на красота и чистота — с блестящите си охранени тела и грижливо разресани опашки.
— Само вас чакат. Донесохте ли им бучки захар?
Джо държеше момичетата, докато те хранеха кончетата.
— Искате ли да седнете за няколко минути върху тях?
— Джо, моля те, недей — възпря го Джени. — Мистър Крюгер се сърди, че им позволяваш това.
— Искам да седна върху гърба на Звънчето — проплака Тина.
— Татенцето би ни позволил — увери я Бет. — Мамо, ти си подла.
— Бет!
— Подла си, мамо — повтори Тина и устните й затрепериха.
— Не плачи, Тина — успокояваше я Бет. Погледна към Джени и добави: — Моля те, моля те, мамо!
Джо втренчено я гледаше.
— Ами… добре — каза Джени и изведнъж си спомни лицето на Ерих, когато й бе казал за Джо: „Позволява си твърде много.“ Не, тя няма да допусне Ерих да я обвини в своеволие. — Утре — нека поговоря първо с него. А сега да идем при пиленцата.
— Искам да яздя моето пони! — разплака се Тина и малката й ръка шляпна Джени по крака. — Ти си лоша майка!
Джени приклекна и плесна Тина.
— А ти си нахално дете.
Тина изтича навън, плачейки. Бет веднага я последва.
Джени забърза към момичетата. Те се държаха за ръце. Когато ги настигна, дочу думите на Бет: „Не се сърди, Тина, ще се оплачем на татенцето от мама.“
Джо беше на нейна страна.
— Мисис Крюгер…
— Да, Джо — обърна се тя към него, опитвайки се скрие сълзите си. Знаеше си, че Ерих ще разреши на момичетата да яздят, поискат ли това от него.
— Мисис Крюгер, хрумна ми нещо. У дома имаме едно кученце. На половин миля е оттук по пътя. Може би момичетата ще се развеселят, като видят Ранди. И ще забравят за понитата.
— Джо, какво по-хубаво от това! — възкликна тя и побърза да настигне малките.
Когато се изравни с тях, спря пред Тина.
— Съжалявам, детето ми, на мен също ми се иска да пояздя Огнено момиче, както на теб — твоето конче. Само че трябва да почакаме татето. Джо предлага да ни заведе при своето кученце. Тръгваме ли?