— Джош, моля те… замълчи! — извика Мод.
Джени го гледаше втренчено. Защо Ерих е скрил от нея, че родителите му са били разведени? Че Каролайн е напуснала него, както и баща му? Какво ли е преживял той като свидетел на злополуката? „Ето защо Ерих е толкова несигурен и така се страхува да не ме загуби.“
Потънала в мислите си, Джени тръгна с момичетата, измърморвайки няколко думи за довиждане.
По пътя Джо я заговори боязливо.
— Мистър Крюгер ще се разстрои, ако му споменете, че сте се срещали с чичо ми. А и че мама е разговаряла с вас…
— Обещавам ти, няма да спомена нищо пред него, Джо. Селският път, който водеше до къщата на Крюгер, тази сутрин бе безлюден. Тина и Бет тичаха напред, загребвайки с шепи мокрия сняг. Джени се чувстваше потисната и изплашена. Мислеше си колко често й бе говорил Ерих за Каролайн, без да спомене, че тя се е канела да го напусне.
„Ако имах поне един приятел тук! Някой, с когото да си договоря“ — трескаво мислеше Джени. Спомни си, че с Нана разговаряха с часове, обсъждаха всеки възникнал проблем, с Фран си споделяха тайни на чаша кафе, след като децата заспиваха.
— Мисис Крюгер — каза нежно Джо, — изглеждате много разстроена. Не приемайте приказките на чичо толкова присърце.
— Добре, обещавам ти. Но искам да те помоля за нещо.
— Готов съм на всичко.
— Наричай ме Джени, когато мистър Крюгер не е наблизо. Започнах да забравям името си тук.
— Винаги, когато си мисля за вас, ще ви наричам Джени.
— Ужасно! — засмя се тя и погледна към Джо. По лицето му бе изписано, че той я боготвореше.
„Боже мой, ако ме гледа така и пред Ерих, тежко ми!“
Глава 15
Щом доближиха къщата, Джени усети, че някой ги наблюдава от прозореца на канцеларията. Ерих често се застояваше там на връщане от хижата. Тя побърза да вкара децата вкъщи и започна да приготвя сандвичи и топло какао. Тина и Бет наблюдаваха с любопитство как се топи сиренето в тостера. Приятната му миризма се разнасяше из кухнята.
Какво ли е накарало Каролайн да се отчая дотолкова, че да напусне Ерих? Дали в любовта на Ерих към майка му няма и нотка на неприязън? Джени се помъчи да си представи обстоятелства, които биха я тласнали да напусне Тина и Бет. Разбра, че такива няма.
Децата бяха изморени от дългата разходка и щом ги сложи в креватчетата, веднага заспаха. Тя остана до тях, загледана в лицата им. Нямаше желание да излезе от стаята. Приседна до прозореца. Чувстваше се леко замаяна. Защо ли?
Накрая слезе надолу по стълбите, наметна жакета си и тръгна към канцеларията. Наведен над голямото бюро, Клайд работеше.
— Ерих не се е връщал за обяд — подхвърли Джени, стараейки се думите й да прозвучат любезно. — Помислих си, че се е отбил тук.
Клайд я гледаше объркано.
— Той току-що намина и ми каза, че си е взел храна. Знаели сте, че възнамерява да рисува до късно в хижата.
Джени тръгна безмълвна към вратата. Точно тогава съзря кошницата с пристигналите писма.
— О, Клайд, ако получиш поща за нас, докато Ерих го няма, ще я изпратиш ли по някой?
— Разбира се. Обикновено предавам онова, което е за вас, на него.
„Онова, което е за вас…“ През целия месец тя си беше у дома и макар да писа и на мистър Хартли, и на Фран, не бе получила отговор.
— Сигурно е забравил. А какво беше пристигнало за мен? — попита тя с нарастващо напрежение в гласа.
— Миналата седмица имаше едно писмо и няколко картички. За друго не си спомням.
— Разбирам — каза Джени и погледна към телефона. — Имаше ли телефонни обаждания?
— Миналата седмица някой се обади от църквата за някаква среща. А преди това ви търсиха от Ню Йорк. Да не би Ерих да не ви е казал?
— Той беше толкова зает с пътуването си — измърмори Джени. — Благодаря ти, Клайд.
Тръгна за къщата, влачейки краката си. Небето беше забулено с облаци. Леко прехвърчаше сняг. Тъкмо се бе разтопил предишният, и земята отново се скова от студ. Температурите бавно се понижаваха.
„Не бих те поделил, Джени“ — спомни си тя думите на Ерих. Кой ли би могъл да се обажда от Ню Йорк? Може би Кевин, за да я предупреди, че ще пристигне в Минесота? Ако е бил той, защо Ерих не й го каза? А кой ли е писал писмо? Мистър Хартли? Или Фран?
„Това повече няма да се повтори. Трябва нещо да предприема“ — твърдо реши в себе си Джени.
— Джени — извика някой след нея. Беше Марк Гарет. Идваше от обора и бързо съкрати разстоянието с дългата си крачка. Усмихваше й се, но в очите му проблясваше тревога. — Здравей! Все не ми остава време да намина покрай вас. Как сте?
Дали той подозира нещо и какво? Може ли да му се довери за Ерих? Не би било честно зад гърба на Ерих. Но едно нещо можеше да си позволи…