— Не са ли малки красавици? — въздъхна някой зад нея в ухото й.
От уплаха Джени дори не можа да изпищи. Обърна се рязко. Тънка ръка я прегърна през кръста.
— О, Каролайн — изохка Руни Тумис с блуждаещи очи, — не обичаме ли недостатъчно децата си?
Джени успя да изкара Руни от стаята на момичета, без да ги събуди. Руни не се противопостави, а продължаваше да я държи с ръката си през кръста. Някак тромаво и двете слязоха по стълбите.
— Да пием по чаша чай — предложи Джени, като се опитваше гласът й да прозвучи нормално. „Как ли е влязла Руни? Сигурно е имала ключ от къщата.“
Руни отпиваше от чая бавно и безшумно, не сваляше погледа си от прозореца.
— Ардън харесваше гората тук. Знаеше, че не бива да отива по-далеч от края й, но все се катереше по дърветата. Ей на онова там се катереше — посочи Руни с пръст един стар дъб. — Оттам наблюдаваше птиците. Казах ли ти, че една година я бяха избрали за председател на клуб 4Х?
Когато се обърна и погледна Джени, гласът й звучеше по-силно, а очите й бяха избистрени.
— Но ти не си Каролайн! — рече тя учудено.
— Не. Аз съм Джени.
— Жалко — въздъхна Руни. — Забравих. Сякаш нещо ме връхлетя и… реших, че съм закъсняла за работа. Рекох си — успала съм се. Каролайн нехаеше за това, но мистър Крюгер много се ядосваше.
— Имаш ли ключ? — попита я Джени.
— Забравих си го. Вратата беше отворена. Май че нямам вече ключ.
Джени си спомни, че затвори вратата, но реши да не притеснява повече Руни.
— Отидох горе да оправя леглата — продължи Руни. — Гледам — всички до едно оправени. И тогава видях Каролайн. Не. Исках да кажа — теб.
— Ти ли постави боровите сапунчета на детските възглавници?
— О, не. Каролайн го е сторила. Само тя харесваше тази миризма.
Безполезно бе да разпитва повече Руни. Съзнанието й бе толкова затормозено, че тя не можеше да разграничи действителното от въображаемото.
— Руни, ходиш ли на църква от време на време? Или на някои от срещите там? Имаш ли си приятели?
Руни поклати глава.
— С Ардън ходехме на всякакви благотворителни срещи, на концерти, в които тя участваше. Вече не ходя никъде. — Сега очите й бяха съвсем нормални.
— Май не трябваше да съм тук. Ерих ще се разгневи, види ли ме тук. — Огледа се страхливо и добави: — Не казвай на Клайд и на Ерих. Моля те, обещай ми.
— Разбира се, че няма да кажа.
— И ти като Каролайн си много хубава, добра и мила. Ще се моля нищо да не ти се случи. Ако стане нещо, ще е голям срам. Напоследък Каролайн се страхуваше да излиза навън. Веднъж ми рече: „Руни, предчувствам, че нещо ужасно ще ме сполети. Толкова съм безпомощна.“
Руни стана и си тръгна.
— Не беше ли облечена с палто? — спря я Джени.
— Не помня.
— Почакай — каза Джени и й подаде топлото си подплатено палто от закачалката в преддверието. — Облечи това. Виж как хубаво ти стои. Закопчай го около врата, навън е студено.
Не й ли каза и Ерих същото на техния първи обяд в Руската чайна? Нима оттогава бяха минали два месеца? Руни се огледа с безпокойство.
— Ако искаш, мога да ти помогна да издърпаме масата на мястото й, преди да се е върнал Ерих.
— Нямам намерение да я връщам обратно — отговори Джени. — Там, където аз я преместих, е мястото й.
— Веднъж и Каролайн я премести до прозореца, но Джон каза, че тя иска да се показва на мъжете от фермата.
— И какво му отговори Каролайн?
— Нищо. Просто се наметна със зелената пелерина и излезе навън, седна в люлката на верандата. Също както в картината. Беше ми казала, че обича да сяда навън и да гледа на запад, където били роднините й. Изпитваше страшна носталгия по дома си.
— Никой ли не дойде да я посети?
— Никога никой. Но Каролайн харесваше имението, макар и израснала в града. Веднъж ми каза: „Руни, тази страна е толкова красива и всичко тук е точно като за мен.“
— И тогава се решила да я напусне?
— Нещо се бе случило, което я накара да си отиде.
— И какво бе то?
— Не зная — промълви Руни и сведе поглед надолу. — Хубаво е това палто. Харесва ми.
— Запази го за себе си — каза Джени. — Почти не съм го обличала.
— Добре, но ми обещай да ушия на децата костюмчета.
— Съгласна съм, Руни. Искам да бъда твоя приятелка.
Джени стоеше до вратата на кухнята и наблюдаваше как дребната фигура на Руни, сега топло облечена, вървеше приведена срещу вятъра.
Глава 16
Най-страшното бе очакването. Сърдит ли беше Ерих? Толкова ли го поглъщаше рисуването, че не искаше да го прекъсне? Дали да дръзне да потърси хижата, да застане лице в лице с него?