Не. Не бива да прави това. Дните й се струваха безкрайно дълги. Децата дори станаха неспокойни. „Къде е татето?“ — беше постоянният им въпрос. За кратко време Ерих се бе превърнал в кумир за тях. „Поне Кевин да стои настрани — молеше се Джени. — Нека ни остави да живеем спокойно.“
Мъчеше се да убие времето с шетня из къщата. Стая по стая, мебел по мебел — всичко мина през ръцете й. Елза й помагаше с явно нежелание.
— Виж какво, Елза — невъздържано й каза Джени, — тези завеси ще се свалят, и никакви предварителни разговори с Ерих. Или ми помогни, или ме остави!
Отвън имението изглеждаше потискащо. Когато паднеше сняг, всичко ставаше бяло, красотата бе неописуема. А през пролетта зеленината щеше да превърне всичко във вълшебна приказка. Но сега земята беше още скована в лед, дърветата изглеждаха зловещи с оголените си клони, полята — потънали в кафява кал.
Щеше ли Ерих да се върне за рождения си ден. Той й бе казал, че на този ден е винаги в имението. Дали да отложи празненството?
Нощите й бяха непоносими. В Ню Йорк, когато децата заспяха, тя често лягаше с книга и чаша чай в постелята. Тук библиотеката беше великолепна, но книгите в нея не подканваха към спокойно четене. Наредени в редици, по размер и цвят, а не по автор или тема, те бяха като мебели, закрити с калъфи. Беше неприятно да се докосва до тях. Веднъж на тавана намери кутия с надпис КНИГИ — КБК. Взе някои от тях. И макар че четеше до късно, все по-трудно заспиваше. През целия й живот бе достатъчно само да затвори очи, и веднага потъваше в дълбок сън. Сега все по-често се пробуждаше нощем, а сънищата й бяха кошмари, които изплуваха от подсъзнанието й.
На седми март, след безсънна нощ, тя взе решение: необходимо й е физическо натоварване. След обяд потърси Джо — намери го в канцеларията. Той не скри, че посещението й е нежелателно. Тя побърза да му обясни присъствието си.
— Джо, още днес искам да започна уроците по езда.
Двадесет минути по-късно тя седеше на гърба на дорестата кобила и се стараеше да следва указанията на Джо да държи изправена главата си.
Ездата й доставяше огромно удоволствие. Забрави за мраза, за острия хаплив вятър, за вкочанените от студ ръце. Нежно говореше на Огненото момиче:
— Поне ми дай шанс, миличка! Зная, че правя грешки, но сега се уча.
Час по-късно тя чувстваше движенията на тялото си в такт с тези на коня. Забеляза, че Марк я наблюдава, и му махна с ръка. Той се приближи.
— Добре изглеждаш. За първи път ли се качваш на кон?
— За първи — каза тя и поиска да слезе. Марк веднага хвана юздите.
— Слез от другата страна — подсказа й той.
— О, съжалявам — избърбори Джени и се свлече долу.
— Добре се справи, Джени — окуражи я Джо.
— Благодаря ти, Джо. Уговаряме се за понеделник, нали?
— Както кажеш.
Марк тръгна с нея към къщата.
— Джо те обожава — подхвърли той.
Нямаше ли в гласа му някакво предупреждение?
Като се опитваше да покаже безразличие, Джени обясни:
— Той е моят учител по езда. Добър учител е и Ерих ще се радва, че се уча да яздя. Колко ще се изненада, когато разбере, че вече съм започнала?!
— Едва ли — каза Марк. — Той те наблюдава известно време.
— Наблюдава ли, казваш?
— Да, почти половин час, от гората. Мисля, че не искаше да те смущава.
— Къде е той сега?
— Беше само за минута в къщата и отново е на път за хижата.
— Ерих е бил в къщата? — възкликна Джени. Разбра колко глупаво прозвучаха думите й. Трябваше да скрие учудването си.
Марк спря, хвана я за рамото и я обърна към себе си.
— Джени, какво ти е?
„Също като че ли се мъчи да открие къде е болката на някое животно“ — мина й през ума.
Бяха стигнали верандата, когато Джени сподели с Марк:
— Откакто се е върнал от Атланта, все е на хижата. Толкова ми е мъчно. Свикнала съм с хора около мен, да общувам с тях, а тук… имам чувството, че съм изолирана.
— Още утре всичко ще бъде по-различно. Настояваш ли да дойдем на вечерята?
— Не съм сигурна дали Ерих ще се върне. Нека променим датата. Да се уговорим за тринадесети. Това няма нищо общо с рождения му ден. Ако дотогава не се върне, ще ви се обадя. И вие ще решите дали да наминете, или не.
Страхуваше се, че звучи отвратително. „Какво става с мен?“ — питаше се тя объркано.
Марк задържа и двете й ръце в своите.
— Джени, ще дойдем. Без значение дали Ерих ще си бъде у дома. Зная, че той е друг — щедър, интелигентен, надарен, мил. Дай му време и утре ще видиш съвсем различен Ерих пред себе си — истинския.
Той стисна ръцете й и се усмихна. Когато си тръгна, Джени въздъхна дълбоко и влезе в къщата. Елза беше готова да си тръгва. Тина и Бет седяха на пода с кръстосани крака и моливи за рисуване в ръцете.