— Татенцето ни донесе нови блокчета — обяви Бет. — Харесват ли ти?
— Мистър Крюгер остави бележка за вас — каза Елза, сочейки един плик на масата.
Джени долови любопитство в очите й. Мушна плика в Джоба си и каза:
— Благодаря.
Когато вратата се затвори след Елза, Джени нетърпеливо извади плика и го отвори.
Едно-единствено изречение беше изписано с огромни букви на листа:
Трябваше да ме изчакаш, за да яздим двамата.
— Мамо, мамо! Лошо ли ти е? — дърпаше я Бет за жакета. — Лошо ли ти е?
Тина стоеше до Бет, готова да заплаче. Джени ги погледна, стараейки се да им се усмихне. Смачка бележката и я пъхна в джоба си.
— Не, милинките ми, добре съм. За минутка ми прилоша.
Разбра обаче, че не можа да убеди Бет. У нея нещо се бунтуваше.
„Невъзможно е Ерих да мисли така. Сигурно няма да ме пусне на сбирките в църквата. Няма да ми позволи да карам колата. Няма да ми позволи дори и да яздя, докато той рисува.“ Нещо у нея протестираше. „Не разваляй по този начин живота ни, Ерих. Не очаквай ти да рисуваш, а аз да стоя със скръстени ръце и да те чакам. Не може да си толкова ревнив, че да ме е страх да бъда искрена с теб.“
Джени се огледа. Мисълта й продължаваше трескаво да работи. Дали да си опакова багажа и да замине веднага за Ню Йорк? Но къде да отиде там? При кого? С какви средства ще пътува?
Уплаши се да не се разболее.
„Скоро всичко ще мине“ — самоуспокояваше се тя, изкачвайки се нагоре по стълбите. В банята се отри с мокра кърпа и изми лицето си. Погледна се в огледалото — оттам я гледаше болен човек.
— Мамо, мамо — викаха след нея момичетата. Следваха я по петите.
Тя се наведе, прегърна ги и силно ги притисна до себе си.
— Мамо, ще ме удушиш — проплака Тина.
— Извини ме, детето ми. — Топлите телца сякаш възвърнаха силите й. — Вие двете имате прекрасна майка — каза тя.
Времето следобед течеше бавно. За да го запълни, тя седна на спинета и започна да им показва нотите. Откакто свали тежките завеси, от прозореца се виждаше залезът на слънцето. Облаците бяха издухани от вятъра, небето бе бледомораво и оранжево, златисто и розово.
Джени остави децата да удрят по клавишите и излезе на верандата. Без да обръща внимание на студа, тя се наслаждаваше на залеза. Върна се в стаята едва когато всичко се сля в сиво, едва когато се стопи и последната светлинка и всичко потъна в мрак. Нещо се движеше в гората. Тя се загледа. Мярна й се сянка близо до дъба, където Ардън обичала да се катери. Под дървото имаше голяма цистерна с вода.
— Кой е там? — извика силно Джени.
От сянката на дъба с разперени ръце се появи Ерих и се втурна към нея.
— Скъпа, та аз само се пошегувах. Как можеш да си помислиш, че е било нещо друго, а не шега от моя страна?! — Той дръпна от ръцете й смачканата бележка. — Нека я хвърлим. Ето — всичко свърши.
Объркана, Джени не можеше да откъсне очи от Ерих. По лицето му нямаше и следа от безпокойство — смееше се, клатейки глава.
— Защо вземаш всичко присърце, Джени? — попита той през смях. — Мислех, че ще се поласкаеш от ревността ми.
— Ерих!
Той сключи ръце около кръста й и потърка буза в лицето й.
— Виж колко добре ти е сега.
И нито дума за това, че цяла седмица не са се виждали. Шега ли беше бележката му?
— Обичам те, Джени — шепнеше Ерих и я целуваше по бузите.
Отначало Джени се държеше студено — заклела се бе да изтръгне всичко, свързано с отсъствието му, с ревността му, с писмата й. Но веднага почувства, че й бе липсвал. Сега, когато отново се върна, цялата къща се развесели. Децата чуха гласа му и дотичаха да го посрещнат с радостни възгласи и разперени ръце.
— Татенцето, татенцето! — крещяха те.
Той ги прегърна.
— Ах, как хубаво свирите на пианото! Скоро ще трябва да ви наема учител. Искате ли?
Джени си мислеше колко прав е бил Марк. Тя трябваше да прояви търпение към Ерих. Усмивка разведри лицето й, когато зърна неговата глава над детските коси.
Вечерта бе истински празник за семейството. Ерих донесе бутилка шабли от лавицата с вината.
— Все по-тежко става да се работи в хижата — започна разговора Ерих. — А като си представя каква вечеря ме чака при вас… Никак не е приятно да си далеч от семейството си.
— И от дома си — добави Джени. Помисли си, че тъкмо сега е моментът да му подскаже за промените, които бе направила в стаите. — Не забелязваш ли, че съм разместила мебелите?
— Толкова бавно реагирам — изрече той спокойно. — Нека си помисля малко.
Всичко мина далеч по-леко, отколкото тя очакваше. Стана от стола, отиде до него и обви шията му с ръце.