С чувството, че е извършила фатална грешка, Джени се запъти към телефона. Предчувстваше, че се обажда Кевин.
— Джени, не мога да повярвам, че говоря с теб! Проклет да е този апарат! Как си? — звънтеше жизнерадостен гласът на Кевин.
— Добре съм, Кев — промълви тя, чувствайки върху себе си приковани очите на Ерих. Той се наведе над слушалката, за да чува добре разговора. — Какво искаш?
„Дали Кевин ще спомене за срещата ни? Защо не казах всичко на Ерих?“
— Искам да споделя нещо с теб — приет съм официално на работа в „Гътри Тиътър“, Джен.
— Радвам се — каза тя вяло. — Кевин, не желая да ми се обаждаш. Забранявам ти! Ерих е до мен и се чувства разстроен, когато ми се обаждаш.
— Джени, чуй ме добре — ще ти се обаждам, когато аз пожелая. Кажи му на твоя Крюгер, че може да скъса на парченца документа за осиновяването. Чрез съда ще го спра. Грижи се за децата, Джен, ще плащам издръжката им. И запомни едно: децата са Макпартланд и такива ще си останат. Откъде знаеш, че един ден няма да играем с Тина ролите на Тейтън и Райън О’Нийл? Та тя е истинска малка актриса. О, Джен, трябва да тичам. Викат ме. Ще ти се обадя отново! Доскоро!
Джени бавно върна слушалката на мястото й.
— Може ли да спре осиновяването? — попита тя Ерих.
— Може да се опита, но няма да успее — твърдо изрече Ерих. Очите му бяха леденостудени.
— Тейтън и Райън О’Нийл! Боже мой! — отчаяно прошепна Джени. — Бих му се възхищавала, ако знаех, че наистина иска децата си. Но сега…
— Джени, казах ти, че грешиш, като го допускаш до себе си — обади се Ерих. — Ако преди две години го беше осъдила за издръжката, сега щеше да си спестиш тревогите.
Както винаги, и сега Ерих имаше право. Джени почувства, че краката й се подкосяват.
— Отивам да си легна. Тук ли ще останеш тази вечер, Ерих?
— Не зная.
— Разбирам.
Беше изкачила няколко стъпала, когато Ерих я настигна.
— Джени.
— Какво има? — обърна се тя.
От очите му струеше топлина. Лицето му беше загрижено.
— Зная, че Макпартланд те безпокои не по твоя вина. Не трябваше да те тревожа и аз.
— Ти ме разстройваш още повече.
— Джени, всичко ще се оправи, и то само след няколко дни. Сега се чувствам много по-добре. Постарай се да ме разбереш. Държах се така, защото, преди да умре, мама ми обеща, че винаги ще присъства на моя рожден ден. Може би това ме кара в тези дни да бъда толкова потиснат. Не мога да преживея загубата й. Разбери ме, Джени! Опитай се да ми прощаваш, когато те наранявам. Не го правя нарочно. Обичам те, мила.
И двамата се хвърлиха в прегръдките си.
— Ерих, моля те, нека тази година да бъде последната, в която се чувстваш така. Двадесет и пет години са минали. Двадесет и пет години! Сега Каролайн щеше да бъде на петдесет и седем. А ти все още я виждаш като млада. Нека вървим в крак с времето. За наше добро е. Заведи ме в твоята хижа. Купи ми малка кола, за да мога да ходя на пазар, до някоя галерия или на кино с децата, докато ти рисуваш.
— Искаш го, за да се срещаш с Кевин, нали?
— Боже мой, Ерих! — дръпна се от него Джени. — Най-добре е да си легнем. Лошо ми е.
Той не я последва. Тя отиде при момичетата, наведе се и ги целуна по челцата. Тина се размърда.
Щом влезе в спалнята, лъхна я тежката миризма на бор. Сега като че ли тя бе по-тежка от всякога. Дали защото й беше зле? Очите й се спряха на кристалната купа. Утре ще я премести оттук. „О, Ерих! Защо не останеш тази вечер при мен? Престани да ме измъчваш.“ Ами ако Кевин започне да я тормози с телефонните си обаждания? Ако пожелае да я посети? Или ако спре осиновяването? За Ерих това ще бъде непоносимо. Ще развали и брака им.
Тя се мушна в леглото и взе книгата в ръка. Не можеше да се съсредоточи в текста. Очите й натежаваха, а тялото я болеше на необичайни места. Джо я бе предупредил, че от ездата може да получи мускулна треска. Малко след като загаси лампата, тя дочу стъпки в хола. Дали са на Ерих? Повдигна се и се ослуша. Стъпките се отдалечиха нагоре към тавана. Какво ли прави там по това време? Скоро той се върна долу. Сякаш влачеше нещо тежко след себе си — чуваше се приглушен трясък след стъпките му. Какво ли бе намислил?
Канеше се да стане от леглото, когато се досети, че той размества мебелите. „Да, точно така е — помисли си тя. — Ерих е отишъл на тавана, за да свали пердетата. Размества мебелите и ги нарежда на старите им места.“
На сутринта Джени видя, че всичко е както преди, до последната вехтория. От цветята й нямаше и следа. По-късно тя ги намери зад обора в една кофа за боклук.