Глава 17
За втори път Джени бавно огледа стаите от долния етаж. Ерих не бе пропуснал да върне на мястото им ни една ваза или стол, ни една лампа или статуетка — дори онази противна кукумявка, която тя бе захвърлила в някакъв шкаф над печката.
Джени знаеше какво я очаква, но такова абсолютно отхвърляне на желанията й я шокира. Направи си кафе и се върна обратно в леглото. Разтреперана се зави с одеялото и се облегна на възглавницата. Предстоеше й един мрачен и студен ден: небето бе посивяло, пронизващ вятър разклащаше дърветата. От него потреперваха дори рамките на прозорците.
Осми март. Тридесет и петият рожден ден на Ерих и двадесет и пет годишнината от смъртта на Каролайн. Последната утрин от живота й, когато тя се е събудила в същото това легло, съкрушена от мъка, че завинаги се разделя с детето си. А може би се е събудила, броейки нетърпеливо часовете до заминаването си?
Джени разтърка челото си. Болеше я глава. За кой ли път сънят й бе неспокоен? Тя си мечтаеше за Ерих. Винаги си го представяше с онова неизменно изражение на лицето — изражение, което така и не успя да разгадае. Веднъж да мине тази годишнина и да се върне у дома! Тогава ще разговаря с него насаме, спокойно. Ще го помоли да отидат при адвокат.
Ако й откаже, ще трябва да обмисли как да изпрати децата в Ню Йорк.
Може би работата й в галерията все още е вакантна? Може би Кевин ще й заеме пари за самолетния билет? Да й заеме ли? Та той й дължи стотици долари! Фран ще й помогне. При нея ще остави за известно време децата. Тя ще я разбере…
Това, че в себе си нямаше и цент, не бе най-страшното. Проблемът бе, че тя обичаше Ерих, не искаше да го напусне. Желаеше да прекара живота си с него.
Трепереше от студ. Само горещ душ може да я стопли. После ще си облече дебелия пуловер, който виси в килера на закачалката.
Погледът й се плъзна по вратата на килера. Сега разбра какво я тревожеше. Щом стане от леглото, ще вземе пеньоара си от килера. Но миналата нощ тя го бе метнала небрежно върху табуретката. Табуретката беше издърпана от нощната масичка. Сега стоеше отново прилепнала както преди.
Ето защо тя бе сънувала лицето на Ерих. В подсъзнанието си бе усетила присъствието му в спалнята. Защо не е останал? Чак потрепери от тази мисъл. Кожата й бе настръхнала. А не чувстваше студ. Страхуваше ли се от Ерих, от собствения си съпруг? Разбира се, че не. По-скоро изпитваше страх от неговата реакция. Идва при нея и я оставя! Веднага ли се е върнал в хижата, или е останал да спи в къщата?
Тя взе пеньоара, обу чехлите си и тихо се измъкна. Стаята на Ерих беше затворена. Джени се ослуша. Отникъде не идваше звук. Бавно натисна дръжката на вратата и я отвори.
Ерих лежеше завит в леглото. Показваше се само ухото му и една къдрица от косата. Лицето му бе скрито в меката сатенена завивка. Джени влезе в стаята. Лъхна я миризма на боров сапун. Наведе се над Ерих. Тогава видя, че той се бе сгушил в нощницата на Каролайн.
Ерих слезе, когато тя и децата привършваха закуската. Отказа дори кафе. Винаги обличаше ескимоската дреха, на рамото си носеше скъпа ловна пушка. Джени я гледаше нервно.
— Не зная дали ще се върна довечера — заговори той. — Не зная и какво ще правя. Вероятно ще обиколя имението.
— Добре.
— Джени, моля те да не продължаваш с промените из стаите. Не ми харесва как беше разместила мебелите.
— Разбрах — отвърна тя с безразличие.
— Днес е моят рожден ден — продължи той, а гласът му прозвуча в по-висок регистър и заприлича на детски. — Няма ли да ми честитиш?
— Ще почакам до петък. Марк и Емили ще дойдат на вечеря. Ще го отпразнуваме заедно. Нали и ти така предпочиташ?
— Може би — отвърна той и се приближи до нея. Студеното желязо на пушката докосна ръката й. — Обичаш ли ме, Джени?
— Да.
— И никога няма да ме напуснеш?
— Бих искала никога да не те напусна.
— Точно така ми каза и Каролайн. — Очите на Ерих заблестяха.
Децата ги наблюдаваха смълчани отстрани.
— Татенце, мога ли да дойда с теб? — обади се Бет.
— Не сега. Кажи си името.
— Бет Крюгер.
— Тина, как ти е името?
— Тина Крюгер.
— Много добре. И на двете ви ще донеса подаръци — каза той и ги целуна. После се обърна към Джени, остави пушката до печката, взе ръцете й и ги прокара през косата си. — Приятно ли ти е така? — прошепна той. — Моля те, Джени. — Очите му се впиха в лицето й. Сякаш я гледаше в съня си. Тя му се подчини, изпълнена с нежност. Беше й се сторил отблъскващ миналата нощ, когато дойде да я утеши.
— Така е добре — усмихна се Ерих. — Толкова ми е приятно. Благодаря ти.
Обърна се, взе пушката и тръгна към вратата.