— Довиждане, момичета. — На Джени се усмихна. Поколеба се: — Скъпа, имам една идея. Нека тази вечер идем на ресторант. Само аз и ти. Ще помоля Руни и Клайд да останат при децата за няколко часа.
— Чудесно, Ерих! И дано това стане традиция. Добра поличба е.
— Ще позвъня, за да запазя две места в „Гроувланд“. Обещах да те заведа там. В ресторанта има прекрасна храна.
„В ресторант «Гроувланд» се срещнах с Кевин!“ — спомни си Джени и почувства, че побледнява.
Когато тя и децата стигнаха до конюшнята, видяха, че Джо вече ги очаква. Нямаше я обичайната му лъчезарна усмивка. Изглеждаше тъжен.
— Чичо Джош си дойде тази сутрин пиян-залян. Оставил вратата отворена и Ранди излязъл. Дано не се е случило нещо лошо. Той още не може да се пази от колите.
— Веднага тръгвай да го търсиш — каза Джени.
— Мистър Крюгер ще се разсърди, ако…
— Не се безпокой, Джо. За това ще се погрижа аз. Момичетата ще се поболеят от мъка, ако се случи нещо с Ранди.
Джени го проследи с поглед, докато той тичаше надолу към пътя.
— Деца, елате. Да се разходим сега. По-късно ще яздите понитата.
Помъчи се да си представи полетата позеленели от люцерна и дърветата с оголени клони — натежали от листа. Дори вятърът бе изгубил хапливостта си. Добитъкът в полето навеждаше глава към земята, сякаш подушваше напиращата изпод почвата трева.
„Искам да си имам градина — мечтаеше Джени, — нищо не разбирам от градинарство, но ще се науча.“ Тялото й се бе отпуснало и може би се нуждаеше от гимнастика. Връхлиташе я чувство на безпокойство. Това не бяха просто нерви Беше й познато това усещане на нещо хладно и лепкаво в корема й, от което й се повдигаше. Изведнъж тя рязко спря. Възможно ли е това? Боже мой, възможно ли е? Чувствате се така, както когато беше бременна с Бет.
Да, възможно е, разбира се! Тя беше бременна! Ето защо нощницата стои опъната на тялото й. Ето откъде е това виене на свят, тази отпадналост, тези пристъпи на депресия. Какъв подарък ще е за Ерих — точно на рождения му ден! Тя очакваше дете. Той копнееше за син, на когото да завещае имението. Чудесно! Ерих ще има син!
— Ранди — извика Тина. — Мамо, виж Ранди!
— Господи! Джо толкова много се тревожеше. Ранди, ела тук! — възкликна Джени.
Кученцето сигурно бе намерило пролука през овощната градина. То спря, обърна се към нея, погледна я и започна да скимти. Тина и Бет се затичаха към него. Посрещна ги с радостен лай, после се сви и се втурна към южната част на полето.
— Ранди — закрещя след него Джени. „Дано Ерих не го чуе — молеше се тя. — Дано не тръгне към пасището с кравите. Той ще се вбеси, ако го види.“ Повечето крави очакваха теленца.
Но кученцето не тръгна към пасището, а към гробището. Спомни си какво й беше казал Джо — че Ранди обича да рови около къщата. „Ами ако тръгне да рови из гробовете?“ — разтревожи се Джени.
Побърза да настигне децата и се затича с все сила.
— Ранди — извика тя отново. — Ранди, ела тук.
Ами ако Ерих я чуе? Дишайки тежко, Джени премина покрай редицата от норвежки борове, които отделяха гробището от полето. Портата беше оставена отворена и кученцето обикаляше, покрай гробовете. На гроба на Каролайн имаше голям букет свежи рози, Ранди скочи отгоре и започна да рови из цветята.
Джени видя металния блясък на оръжието между дърветата и разбра какво ще се случи.
— Не — изпищя тя. — Не стреляй! Ерих, не стреляй по него!
Ерих изскочи от заслона на дърветата и бавно започна да се прицелва.
— Моля те, недей! — пищеше Джени.
Кученцето се преметна с лай. Малкото му телце се сгърчи над розите. Джени замря от ужас. Ерих стреля още веднъж. Ехото на изстрелите му бавно заглъхна.
Глава 18
По-късно Джени си спомняше тази сцена като кошмар — кошмар, който трудно може да се опише. Спомни си как изтича обратно до момичетата, за да не разберат какво се бе случило с Ранди. Държеше ги за ръце и им се молеше:
— Хайде да си тръгваме.
— Искаме да си поиграем с Ранди.
Когато влязоха в къщата, тя им каза:
— Чакайте ме тук. Да не сте посмели да излизате навън.
Ерих носеше кученцето под дрехата си. От него капеше кръв. Джо едва сдържаше сълзите си.
— Джо, помислих, че е някое безпризорно куче, а повечето от тях са бесни. Ако знаех…
— Не трябваше да го пъхате под дрехата си, мистър Крюгер.
— Ерих, как може да си толкова жесток? Два пъти стреля в него. Ти го уби още с първия изстрел, когато ти извиках.
— Така трябваше, скъпа — настояваше Ерих. — Първият куршум го улучи в гърба. Да не искаш да го оставя да се мъчи?! Направо щях да полудея при мисълта, че може да ухапе някое от децата ми.