След като ги изчака да се изприказват с Емили, Марк се обърна към Джени и подхвърли:
— Джени, изглеждаш много бледа. Добре ли си?
— Чувствам се прекрасно! — отговори тя, като се постара да прозвучи сякаш наистина е така.
— Джо ми каза за кучето си. Разбрах, че много си се разстроила.
— Очевидно трябва да се науча, че тук нещата са различни от Ню Йорк…
Емили оглеждаше стаята.
— Виждам, че нищо не си променила. Не ти ли е казал Ерих, че съм дизайнер по интериора. На твое място щях да се отърва от тези тежки завеси. Хубави са, но с тях прозорците са претрупани, а губите и красивия изглед.
Джени чакаше Ерих да я защити.
— Явно, Джени не е съгласна с теб — каза Ерих снизходително, с усмивка.
„Ерих, това е нечестно“ — мислено протестираше Джени. Дали да му възрази на глас? „Ти си първата жена от семейство Крюгер, която прави сцена пред наемен работник“ — припомни си тя неговите думи. „А сцена пред приятели възможна ли е? Какво говори Емили?“
— Не мирясвам, докато не обърна всичко, както аз искам. Но може би това не те интересува. Разбрах, че ти също си художничка.
Моментът отмина. Твърде късно беше да поправи впечатлението, което Ерих бе създал за нея.
— Не съм художничка, а изкуствоведка. Работех в една картинна галерия. Там срещнах и Ерих.
— Така чухме. Вашият луд роман раздвижи хората тук. Как да сравним нашето тихо ежедневие с бурния живот в града?
Джени искаше да промени мнението на тукашните жители за себе си.
— Липсват ми приятелите. Общителна съм. Но веднъж да мине — започна тя плахо и погледна към Ерих, — веднъж да мине меденият ни месец, мисля, че ще бъда по-дейна сред обществеността тук.
— Емили, предай това на майка си — подсказа Марк. „Благословен да си, Марк“ — помисли си Джени. Марк знаеше за нейното желание. Емили се засмя и продължи:
— Доколкото разбрах, ти вече си имаш приятел, с когото се забавляваш.
„Сигурно има предвид срещата ми с Кевин. Онази жена от църквата вече е успяла да изклюкарства.“ Тя усети питащия поглед на Ерих и сведе очи. Измърмори нещо, свързано с менюто, и тръгна за кухнята. Ръцете й трепереха. Едва удържаше горещото плато от фурната. „Ами ако Емили ми чете мислите? Тя знае, че съм вдовица.“
Каже ли истината, ще разобличи Ерих в лъжа. А Марк? Той не би задал директно въпроса, но несъмнено я мислеше за вдовица.
Все пак успя да сервира, да запали свещника и да ги покани на масата.
„Поне съм добра готвачка — мислеше Джени. — Емили може да съобщи този факт на майка си.“
Ерих режеше парчета от печеното и сервираше.
— Един от нашите бикове. Сигурна ли си, че това не те ужасява, Джени?
Предизвикваше я. Тя трябваше да му отговори.
— Онзи, дето ми каза, че изглежда много тъжен — продължи предизвикателно Ерих. — Той сега е в блюдото ти. От него ядеш.
Гърлото й се сви. Страхуваше се да не повърне. „Боже, само да не ми прилошее“ — молеше се Джени.
Емили се засмя.
— Ерих, долей си. Помниш ли как изтезаваше Ардън и я караше да заплаче, а?
— Ардън ли? — попита Джени и посегна за чашата с вода. Буцата в гърлото й започна да намалява.
— Да, Ардън. Какво красиво дете беше и луда по животните. На шестнадесет години не можеше да хапне никакво месо. Казваше, че това е варварско и че докрай ще си остане вегетарианка. Но мисля, че е променила мнението си. Бях в колежа, когато избяга.
— Руни не се отказва от мисълта, че тя ще се върне някога — подхвърли Марк. — Невероятно! Майчин инстинкт може би. Появява се още с раждането на детето. И най-глупавата крава познава телето си и е готова да го защитава до смърт.
— Скъпа, защо не ядеш от месото? — попита Ерих.
Ядът, който се надигаше у нея, я накара да събере сили и да го погледне право в очите. Повдигна рамене и отговори:
— А ти пък не ядеш зеленчуци, скъпи.
— Върна си го — усмихна се Ерих и намигна. Звънецът отвън стресна всички на масата, Ерих се намуси.
— Кой ли е по това време? — Гласът му трепна и той погледна към Джени. Тя знаеше какво мисли Ерих.
„Дано не е Кевин“ — молеше се мълчаливо и осъзна, че тази вечер непрекъснато отправя молби към Бога. Настояваше за неговата намеса.
Едър мъж около шестдесетте с кожено яке застана пред вратата. Колата му беше паркирана точно пред главния вход. На покрива имаше червена лампа.
— Мисис Крюгер?
— Да — каза тя с облекчение, макар че викаха нея. Щом не беше Кевин…
— Аз съм Уендъл Гъндърсън, шерифът на Гранайт. Мога ли да вляза?
— Разбира се. Сега ще повикам съпруга си.
Ерих вече се спускаше по стълбите. От погледай не убягна уважението, изписало се мигновено по лицето на шерифа при появата му.