Джени гледаше към Руни със съжаление. През трите седмици след посещението на шерифа тя не беше виждала Руни, дори избягваше да я среща.
— Поседни. Нека ти налея чаша чай — настоя Джени. Тогава забеляза, че Руни държи под мишница някакъв пакет. — Какво носиш?
— Ти ми каза, че мога да ушия на децата костюмчета. Обеща ми.
— Да. Дай да видя какво носиш.
Руни набързо разви пакета и извади два виолетово-сини джемпъра от кадифе. Шевовете бяха съвършено изработени. Джобовете — избродирани с червено и зелено във формата на ягода. Джени видя, че и на големина ги беше докарала.
— Руни, прекрасни са! — каза тя възторжено. — Ти шиеш много хубаво.
— Радвам се, че ти харесват. На Ардън бях направила пола от този плат и ми останаха парчета. Мислех да й ушия яке, но тъкмо тогава тя избяга. Намираш ли, че синият цвят ще им отива?
— Да. На косите им.
— Исках, преди да шия от този плат, да го видиш, но когато дойдох онази вечер, теб те нямаше и реших да не те безпокоя.
„Идвала е тук вечерта? Невъзможно. Както и да е.“ Приятно й беше с Руни. Трите седмици се изнизаха толкова бавно. Тя непрекъснато мислеше за Кевин. Какво ли му се е случило? Той караше бързо. Карал е чужда кола. Онзи ден пътищата бяха сухи и заледени. Да не би да е катастрофирал? Ами ако се е изплашил и е избягал от Минесота? Но мисълта й се връщаше на едно нещо: Кевин никога нямаше да избяга от театъра.
Чувстваше се ужасно отпаднала. Трябваше да каже на Ерих, че е бременна, да отиде на лекар.
Не сега. Поне не, докато не разбере какво е станало с Кевин. Новините за бебето ще бъдат радостни. Не бива да се съобщават в такава тягостна атмосфера.
Вечерта след тържеството Ерих настоя всяка кристална чаша и всяка чиния от порцелановия сервиз да се изсуши и постави на място.
Когато си легнаха, той й каза: „Изглеждаш много разстроена. Не знаех, че Макпартланд ти е толкова скъп. Не. Нека се поправя. Може би го предчувствах, ето защо дори не съм изненадан, че си имала тайна среща с него.“
Джени се опита да му обясни, но дори и на нея думите й прозвучаха неубедително. Беше твърде изморена, твърде разстроена, за да обсъжда упрека му. Когато тя се обърна, за да заспи, той я прегърна и каза: „Джени, аз съм твоят съпруг. Каквото и да стане, ще бъда винаги до теб. С истината или без нея…“
— Та както вече ти казах, реших да не те безпокоя — обади се Руни.
— О! Какво каза? Извинявай. — Усети, че не беше чула Руни. Погледна през масата. Очите й се бяха прояснили. Колко много я беше съсипала тъгата по Ардън. Липсата на контакт с външния свят.
— Руни, винаги съм искала да мога да шия. Ще ме научиш ли?
Руни се засмя.
— Ако знаеш колко бих искала! Ще те науча не само на шев, но и да плетеш с една кука, ако поискаш.
След няколко минути тя си тръгна.
— Ще взема всичко и утре отново ще дойда — обеща Руни.
— Също както навремето при Каролайн. И тя като теб не можеше нито да шие, нито да плете. Аз я научих. Може и ти да изплетеш хубава кувертюра, преди да ти се случи нещо.
— Здравей, Джени — обади се весело Джо.
„О, боже!“ — ужаси се Джени. Ерих беше само на няколко крачки зад нея с децата.
— Как си, Джо? — запита тя обезпокоена. Гласът й го накара да се огледа. Той веднага забеляза Ерих и поруменя.
— Добро утро, мистър Крюгер. Не ви очаквах.
— Сигурен съм, че не си ме очаквал — каза Ерих студено.
— Исках да присъствам, когато моите момичета вземат първите си уроци по езда.
— Да, господине. Веднага ще донеса седлата. Когато Джо се обърна, Ерих я попита:
— Така ли е свикнал да те нарича Джо?
— Аз съм виновна — каза тя и изведнъж усети, че през последните седмици често употребяваше тези думи.
Джо се върна със седлата и понитата. Момичетата изгаряха от нетърпение да се качат.
— А вие, мисис Крюгер? — обърна се Джо към Джени. — Днес ще яздите ли?
— Не, Джо.
— Не си ли яздила напоследък? — попита я Ерих.
— Не. От известно време ме боли кръстът.
— Не си ми казала.
— Ще ми мине.
Тя все още не можеше да му съобщи за бебето. Почти четири седмици бяха изминали, откакто шерифът Гъндърсън бе идвал, а нямаше никаква вест от него.
Настъпваше пролетта. Около дърветата имаше червеникава мараня. Джо й обясни, че това става точно преди цъфтежа им. Стръкове трева бяха пробили през разкаляната земя. Пилетата излизаха от курника и разучаваха територията наоколо. Напереното кукуригане на петлите се чуваше чак зад обора и хамбара. Една от кокошките си бе избрала вече ъгълче в конюшнята и мътеше яйцата си.
— Джени, откога те боли кръстът? Не искаш ли да идеш на лекар? — попита я загрижено Ерих.