— Винаги ли в такова време стоите навън без палто и си говорите сама? — Тонът на гласа бе смесица от раздразнение и добронамереност.
Джени се завъртя обратно. Объркана, тя смотолеви:
— Простете. Извинете ме, моля. Нараних ли ви?
После тя рязко се дръпна — разбра, че вижда пред себе си лицето от брошурата, която раздаваше цяла сутрин. „Мили боже! Как можах от толкова хора да се блъсна точно в Ерих Крюгер!“
От погледа й не убягнаха пребледнялото му лице, разширените очи и свитите устни. „Ядоса се — помисли си тя. — Та аз едва не го повалих на земята!“ Объркана и каеща се, Джени му подаде ръка.
— Съжалявам, мистър Крюгер. Моля да ме извините. Така се бях заплеснала по картината с майка ви… Неописуема е! О, влезте вътре. Аз съм Джени Макпартланд. Работя в галерията…
Очите му дълго, много дълго изучаваха лицето й — черта по черта. Тя стоеше безмълвна пред него. Не знаеше какво да предприеме. Постепенно лицето му просветна.
— Джени — усмихна се той и повтори името й. — Джени. — После добави: — Не бих се изненадал, ако ми кажете, че… Е, няма значение.
Усмивка озари лицето му. Двамата стояха толкова близо един до друг — очи в очи, че Джени се опита да отгатне с колко сантиметра е по-висок от нея.
Дълбоките сини очи подчертаваха аристократичните черти на лицето му. Гъстите, добре оформени вежди не позволяваха то да изглежда твърде широко. Къдравата му, бронзовозлатиста коса леко сребрееше и напомняше на Джени образ от старинна римска монета. Същите тънки ноздри и чувствителни устни като на жената от картината! Облечен бе в кашмирено палто, с копринено шалче около врата. А какво бе очаквала тя? Щом чу думата ферма, и в паметта й мигновено бе изплувал образът на художник, дошъл в галерията с дочено яке и с кални ботуши. Тази мисъл я накара да се усмихне и я върна към действителността. Странно! Тя продължаваше да стои пред него разтреперана.
— Мистър Крюгер…
— Джени, ще настинете — прекъсна я той. — Ужасно съжалявам!
Хвана я под ръка, побутна я към галерията и отвори вратата.
Веднага започна огледа на картините си, подхвърляйки: „Какво щастие, че трите картини пристигнаха.“ След малко допълни усмихнато: „Късметлия е превозвачът“.
Докато Крюгер педантично оглеждаше аранжировката, Джени не се отделяше от него. На два пъти той се спря, за да намести отклонилите се с милиметър платна на стената. Накрая, кимайки, явно удовлетворен, попита:
— Защо сте поставили „Пролетна оран“ до „Жътва“?
— Нали полето е едно й също? Почувствах последователността между оранта и жътвата. Щеше ми се да има и летен пейзаж.
— Има го. Само че не го изпратих.
Джени погледна часовника над вратата. Беше почти време за обяд.
— Мистър Крюгер, ако не възразявате, заповядайте в кабинета на мистър Хартли. Мистър Хартли запази маса в Руската чайна. В един часа ще обядвате заедно. Той ще се върне скоро. Аз пък ще отскоча отсреща за един сандвич. Ерих Крюгер й помогна да облече палтото си.
— Мистър Хартли днес ще обядва сам — отсече той. — Изгладнял съм страшно и ще ви правя компания. Освен ако нямате среща с друг.
— Не. Ще хапна набързо в отсрещната дрогерия.
— Я да опитаме в чайната. Все ще намерят място и за нас.
Тръгна с него, протестирайки, че това ще вбеси мистър Хартли. И бездруго той напоследък оглеждаше работата й под лупа. Често й се случваше да закъснява. Миналата седмица дори остана два дни у дома, защото Тина боледува от коклюш. Разбираше обаче, че друг избор няма.
В ресторанта Ерих пренебрегна факта, че нямат резервация, и наложи желанието си да ги настанят на ъгловата маса. Джени отказа чаша вино.
— Само след петнадесет минути ще задремя. Снощи почти не съм спала. Предпочитам минерална вода.
Поръчаха сандвичите си и той се облегна на масата.
— Кажи ми нещо за себе си, Джени Макпартланд.
Тя едва сподави смеха си.
— Да не би да сте изкарали някога курса „Карнеги“?
— Не. Не съм. Защо ме питаш?
— Ами те учат да задаваш подобни въпроси при среща с непознат. Пръв да се поинтересуваш от другия. Аз искам да зная нещо за теб.
— Да, но е точно така. Аз наистина искам да зная нещо за теб.
Донесоха им напитките и докато отпиваха, тя заразказва за себе си:
— Аз съм „глава на семейство“, както сега е модерно да се наричат разведените жени с деца. Имам две момиченца. Бет е тригодишна, а Тина скоро ще навърши две. Живеем в апартамент в една от онези къщи с кафява теракотна облицовка на Ист, 37-а улица. Ако имах пиано, щеше да заеме цялото помещение. От четири години работя при мистър Хартли.
— Възможно ли е да работиш при него четири години с тези малки деца?