— Веднага трябва да телефонирате на шерифа Гъндърсън и да му кажете всичко, което знаете — каза Джени с престорено равен глас. — Кевин никога не е идвал при мен в къщата, и шерифът го издирва. Той е вписан в списъка на изчезналите.
— Как така не е идвал? — повиши още повече глас Мод.
— Не е. Казвам ви, че не е идвал. Моля ви, веднага се обадете на шерифа Гъндърсън. И много ви благодаря, че ни позволихте да видим кученцето.
Кевин е идвал до къщата на Мод!
На всичко отгоре й се похвалил, че Джени го е извикала. А Мод му показала пътя за къщата, която е на три минути с кола.
Кевин обаче не беше пристигнал.
— Мамо, не стискай така ръката ми — упрекна я Бет.
— О, извинявай, любов моя. Не съм го направила нарочно. Тя трябва да се махне оттук. Веднага. Не. Това вече не беше възможно. Не би могла да го направи, преди да разбере докрай какво се е случило на Кевин.
А най-важното… тя носеше в утробата си човешко същество — петото поколение Крюгер, което принадлежи на това място, чието законно наследство по правото на първородството е тази земя.
По-късно Джени си спомняше за вечерта на седми април като за последните спокойни часове. Когато се прибра с децата, Ерих го нямаше. „Чудесно — мислеше си тя. — Поне няма да ми се налага да се преструвам. Като го видя, ще му кажа за разговора с Мод. Тя сигурно вече се е обадила на шерифа. Дали Ерих ще се върне тази вечер? Но защо му е било на Кевин да казва, че аз съм го повикала тук? Какво ли е станало с него?“
— Какво искат за вечеря дамите? — обърна се тя шеговито към момичетата.
— Кренвирши — каза Бет.
— Сладолед — добави с надежда Тина.
— Знаменито — възкликна Джени. Тя чувстваше как лека-полека момичетата й се изплъзват. Тази вечер поне това няма да се случи.
Позволи им да вземат чиниите със себе си и седнаха на канапето да гледат „Вълшебникът от Оз“. Ядяха кренвирши и отпиваха от чашите кока-кола, докато наблюдаваха постановката. Когато и двете заспаха, Джени ги занесе в спалнята им. Разсъблече ги, закопча им пижамките, изми лицата им с влажен топъл пешкир и ги сложи в леглата. Кръстът я наболяваше. Повече няма да може да ги носи на ръце. Тежаха й. Набързо разтреби стаята, огледа канапето, да не би да са останали трохи.
Спомни си за вечерите в апартамента, когато беше изморена — оставяше чиниите в пълната с вода мивка, вземаше си чаша чай в леглото и една приятна книжка. После си спомни за сутрините, когато тичаше с децата до детската градина, постоянната грижа за пари, самотата.
Часът беше девет, когато тя мина през стаите, за да провери има ли оставени лампи да светят. В трапезарията тя спря пред кувертюрата на Каролайн. Каролайн е искала да рисува, но е била подигравана за желанието си. Беше хвърлила силите си в нещо полезно. Цели единадесет години е трябвало да минат, преди да бъде прогонена. Дали и тя е изпитвала чувството, че е външен човек, който не принадлежи към този род?
Бавно изкачвайки стълбите, Джени разбра колко й е близка жената, която бе живяла в тази къща.
Чудеше се дали Каролайн е влизала в тази спалня със същата безнадеждност, която сега тя изпитваше.
Късно сутринта шерифът Гъндърсън се появи отново. Джени пак бе сънувала своите чудати сънища — разхожда се в гората и вдишва аромата на боровете. Търсеше ли в сънищата си хижата?
Когато се събуди, се почувства зле. Дали сутрешното й неразположение имаше нещо общо с бременността? И доколко тревогата й за Кевин е свързана с това нейно състояние?
В девет, както обикновено, Елза се появи — тиха и мрачна. С прахосмукачка и препарати за почистване на прозорците тя изчезна от погледа й.
Все още четеше приказка на момичетата, когато Уендъл Гъндърсън пристигна. Не се беше облякла и само наметна пеньоара си върху нощницата. Дали Ерих щеше да възрази, че в този вид разговаря с шерифа? Пеньоарът беше затворен с цип до шията й.
Знаеше, че е бледа. Бе събрала косата си в кок. Шерифът се появи на външната врата.
— Мисис Крюгер, мисис Крюгер! — повтори той и в гласа му Джени долови възбуда. — Миналата нощ по телефона ми се обади Мод Икърс.
— Аз я помолих за това.
— Така каза и тя. Не ви се обадих веднага, защото исках да обмисля накъде може да се е отправил Кевин, щом не е дошъл при вас.
Възможно ли бе шерифът наистина да й вярва? Лицето му, гласът му бяха толкова сериозни. Не. Той изглеждаше като играч на покер, който тепърва започва да разиграва картите си.
— Помислих, че като чужд човек не е улучил портала на къщата ви и е тръгнал в друга посока… към брега на реката.
„О, боже! Брегът на реката! Ами ако Кевин е карал бързо и все направо? Пътят там е доста тъмен, може и да е стигнал до реката!“