— Засега само разследваме, но съм длъжен да ви кажа какво се е случило. Намерихме в реката бял буик. Покрит е с лед. Издърпахме го на брега.
— Кевин?! — Знаеше вече какво ще й каже шерифът. Лицето на Кевин се появи пред очите й като светкавица.
— В колата е тялото на някакъв мъж, мисис Крюгер. Трудно е да се разпознае лицето, но, общо взето, съответства на описанието на Кевин Макпартланд. Облеклото е същото, с което е бил вечерта. А в джоба има шофьорска книжка на Макпартланд.
— О, Кевин! — тихо изстена Джени. — О, Кевин! — опита се да говори, но разбра, че не може.
— Ще ни трябвате за идентифицирането.
Не. Тя искаше да изкрещи „Не“. Кевин беше толкова суетен. А сега, казват, бил обезобразен. Не могат дори да го разпознаят. О, боже!
— Мисис Крюгер, може би ще поискате да наемете адвокат? — Защо?
— Защото става дума за смъртта на Макпартланд й вас ще ви разпитват. Сега, ако не искате, не казвайте нищо повече.
— Ще отговоря на вашите въпроси… каквито и да са те.
— Добре. Ще ви попитам отново дали Макпартланд е идвал вечерта в понеделник, на девети март?
— Казах вече, не е идвал.
— Мисис Крюгер, имате ли топло кестеняво зимно палто?
— Да. Не. Искам да кажа, дадох го. Защо?
— Спомняте ли си къде сте го купили?
— Да. В Ню Йорк, в магазин „Маси“.
— Страхувам се, че има много още да обяснявате, мисис Крюгер. В колата, на седалката, до неговото тяло е намерено точно такова палто с етикета на „Маси“. Трябва да го погледнете и да кажете за същото ли става въпрос.
Глава 22
Разпитът бе проведен седмица по-късно. За Джени седмицата бе неописуем ад. Тя видя в моргата обезобразеното, но не до такава степен, че да не може да го разпознае, лице на Кевин. В съзнанието й просветнаха спомените от техния сватбен ден в църквата „Санта Моника“. „Аз, Дженифър, вземам теб, Кевин… докато смъртта ни раздели.“ Никога неговият живот не е бил така свързан с нейния, както сега. „О, Кевин, защо ме последва тук?“
— Мисис Крюгер! — гласът на шерифа я зовеше за идентификацията.
Гърлото й пресъхна. Тази сутрин дори не бе могла да преглътне чая си.
— Да — прошепна тя, — това е моят съпруг. Зад гърба й някой се изсмя.
— Ерих, Ерих, не исках да кажа…
Но той си беше вече тръгнал. Стъпките му решително кънтяха по пода. Когато тя стигна до колата, той беше вътре. Лицето му — каменно студено. По пътя не я заговори.
По време на разпита едни и същи въпроси бяха задавани десетки пъти.
— Мисис Крюгер, Макпартланд е казал на много хора, че вие сте го поканили в къщата в отсъствието на съпруга си.
— Не съм.
— Мисис Крюгер, кой е домашният ви телефонен номер? Тя им го даде.
— Знаете ли телефонния номер на „Гътри Тиътър“? — Не.
— Нека ви го кажа. Може би ще си припомните нещо. Той е 555–2824. Познат ли ви е този номер?
— Не.
— Мисис Крюгер, държа копие от телефонната сметка, дошла във фермата на Крюгер. Тук е отбелязан разговор с „Гътри Тиътър“ на девети март. Все още ли твърдите, че нищо не знаете?
— Да.
— А палтото ваше ли е, мисис Крюгер?
— Да. Бях го дала.
— Имате ли ключ от къщата на Крюгер?
— Да, но съм го загубила.
„Палтото — тутакси помисли тя. — Разбира се, че ключът ми беше в палтото.“ И тя каза това на съдията.
Той извади нещо от джоба си — беше ключът. Ключодържателят беше с нейните инициали — Дж. К. Ключът, който Ерих й беше дал.
— Ваш ли е?
— Така изглежда.
— Давали ли сте го на някого, мисис Крюгер? Моля ви, кажете ни истината.
— Не. Не съм.
— Този ключ беше намерен в ръцете на Макпартланд.
— Невъзможно.
Като свидетел Мод постоянно повтаряше историята, която бе разказала на Джени: „Той каза, че бившата му съпруга искала да се види с него, и аз му показах пътя. Сигурна съм, съвсем сигурна съм за датата. Той дойде вечерта, когато убиха кучето на сина ми.“
Клайд Тумис се притесняваше на свидетелската скамейка, езикът му бе сякаш вързан, но даде честно показанията си.
— Казах на жена си, че тя си има палто за всеки ден, старото й зимно палто. Сгълчах я, че го е взела, върнах го в къщата на Крюгер още същия ден, в който жена ми го бе облякла.
— А мисис Крюгер знаеше ли това?
— Не зная, може и да го е пропуснала. Килерът не е чак толкова голям и аз го закачих до нейния скиорски костюм, който тя винаги носеше.
— Не съм забелязала.
Може би тя не бе обърнала внимание.
Ерих също даде показания. Въпросите към него бяха кратки и произнесени с уважение.
„Мистър Крюгер, бяхте ли си у дома в понеделник вечерта, на девети март?“
„Съобщихте ли, че имате намерение да рисувате вечерта?“