— И на мен ми се иска така да се казва.
Когато я прегърна на кушетката, всички недоразумения помежду им се стопиха.
— Джени, изживяхме криза. Нека тя остане в миналото. Когато се върна от Сан Франциско, ще дам голям прием. Сега ти не бива да пътуваш. Ние ще дадем добър урок на това общество. Осиновяването ще бъде завършено през лятото. Макпартланд, прости ми, не никаква опасност. О, Джени…
„Не е опасност ли? — повтори наум тя. — Да му кажа ли за Джо? Не, тази вечер е посветена на сина ни.“
Ерих вече я очакваше в леглото, когато тя излезе от банята.
— Липсваше ми, Джени. Чувствах се така самотен.
— И аз бях самотна. — Физическата им близост, възпламенена от раздялата, я накара да забрави за седмиците страдание.
— Обичам те, Джени. Толкова те обичам — шептеше Ерих.
— Ерих, мислех, че ще полудея без теб.
— Зная. Джени?
— Да, скъпи?
— Тревожа се на кого ли ще прилича бебето ни?
— Мм, надявам се на теб… ще бъде твое копие.
— Колко се надявам и аз, че ще е така.
Дишането на Ерих се успокои. Тъкмо се унасяше в сън, когато почувства, че я обля хладен душ. О, боже! Дали Ерих се съмнява от кого е бебето? Разбира се, че не. Просто нервите й са силно разстроени… всичко сега я вълнува и разстройва. Но думите му така прозвучаха, сякаш…
На сутринта той й каза:
— Скъпа, чух те да плачеш в съня си.
— Не помня.
— Обичам те, Джени.
— Любовта означава доверие, Ерих. Запомни, скъпи, че любовта и доверието вървят ръка за ръка.
След три дни той я заведе на преглед в Гранайт Плейс. Доктор Елмендорф веднага й хареса. Беше мъж между петдесетте и шестдесетте, нисък и плешив. Очите му подсказваха, че е хитър човек.
— Имате кървене, мисис Крюгер.
— Да, така беше и с двете момичета, но се чувствах добре.
— И тогава ли бяхте толкова отслабнала в първите месеци?
— Не.
— Винаги ли сте били анемична?
— Не.
— А някакви усложнения при раждането ви?
— Не зная — осиновена съм. Баба ми никога не ми е споменавала нищо. Родена съм в Ню Йорк. Ето всичко, което зная за себе си.
— Разбирам. Трябва да ви подсилим. Имам усещането, че сте преживели голямо напрежение.
„Колко деликатно го каза“ — помисли си Джени.
— Ще ви предпиша витамини. И никакво вдигане на тежки предмети. Дайте си почивка от всичко.
Ерих седеше до нея. Посегна за ръката й и я погали.
— Ще се погрижа добре за нея, докторе.
— Мисля, че най-добре ще е да се въздържате от съпружески контакти през следващите няколко месеца, а дори и през цялата бременност. Ще бъде ли това проблем за вас?
— Никакъв проблем, след като от това зависи Джени да роди здраво дете.
Докторът кимна одобрително с глава. „За съжаление точно това е проблемът“ — каза си Джени. Дали лекарят разбираше, че единствено от съпружеските връзки зависи тяхната близост, както и да се затворят вратите на ревността и подозрението помежду им, да се спре натискът на общественото мнение?
Глава 25
Пролетта дойде късно с проливните си следобедни дъждове и топлото слънце. Земята се покри с гъста и тучна зеленина. Полето от люцерна, сега украсено със сини цветове, бе в очакване на първата коситба.
В далечината по склоновете, които се спускаха към брега на реката, кротко пасеше добитъкът. Клоните на дърветата протегнаха отново ръце, за да съберат ведно шумолящите си листа и да изплетат заслон в зелено. Сърнички притичваха през гората, застояваха се, заслушваха се и бързаха да се шмугнат в храстите, където намираха защита.
Дори къщата грейна от хубавото време. Колкото тежки да бяха завесите вътре, не можеха да устоят на полъха отвън — смес от теменужки, нарциси и рози.
За Джени промяната в природата бе добре дошла. Топлината от пролетните слънчеви лъчи прогони студа от тялото й. Ароматът на цветя, проникващ отвън, измести тежката борова миризма в стаите. Сутрин тя ставаше от леглото, отваряше прозорците и се наслаждаваше на свежия нежен ветрец. Не й помогнаха хапчетата, които взимаше сутрин — хапнеше ли нещо, веднага го повръщаше. Ерих настояваше да не става от леглото — носеше й закуската там. Малко по-късно гаденето преминаваше.
Сега той оставаше вкъщи всяка вечер.
— Не искам да си сама, скъпа. Готов съм за изложбата в Сан Франциско.
Трябваше да тръгне на двадесет и трети май.
— Доктор Елмендорф каза, че дотогава отново ще стъпиш на краката си.
— Надявам се и аз. Сигурен ли си, че не ти преча да рисуваш?
— Съвсем сигурен съм. Приятно ми е да прекарвам повече време с момичетата. Няма да повярваш, но мога да организирам времето си, както пожелая — между Клайд в канцеларията, управителя на завода за варовици й бащата на Емили в банката.