Марк напусна обора заедно с тях.
— Ерих, роди се теленце. Затова съм тук. Дръж Джо под око. Миналата нощ се е бил някъде.
— За бога, защо му е било нужно да се бие? — попита раздразнено Ерих.
Лицето на Марк посърна.
— Дай на този, който не е свикнал с алкохол, чаша ликьор и гледай какво става.
— Мини да обядваш с нас, Марк — предложи Ерих. — Отдавна не сме те виждали.
— Ела, моля те и аз — обади се Джени тихо.
Когато стигнаха до канцеларията, Ерих предложи да се отбие до пощата, а останалите да продължат за дома.
— Марк, налей по едно шери — извика Ерих.
— Готово! — отговори Марк. Изчака Ерих да се отдалечи и бързо прошепна на Джени: — Имам да ти кажа две неща. Чух за бебето. Поздравявам те. Как се чувстваш?
— Сега по-добре.
— Джени, искам да те предупредя, добре стори, че спаси Джо от безработицата, но не му направи добра услуга. Знаеш ли защо се е бил? Защото има чувства към теб и ги защитава. Той те боготвори и момчетиите по кръчмите, където ходи нощем, му се присмиват. За Джо ще е по-добре да е далеч оттук.
— И от мен, така ли?
— Честно казано — да.
Глава 26
На тръгване за Сан Франциско Ерих реши да отиде с кола до летището и там да остави кадилака.
— Освен ако ти по някакви особени причини не искаш да ползваш колата, скъпа!
Намек ли беше това? Последния път, когато той отсъстваше, тя взе колата, за да се срещне с Кевин.
— Не ми трябва — тихо отговори Джени. — Елза ще пазарува, ако е необходимо.
— Имаш си витамини, нали?
— Колкото искаш имам от тях.
— Почувстваш ли се зле, Клайд ще те откара до лекаря.
Стояха на вратата и трите.
— Момичета, целунете татенцето.
Те го прегърнаха. Бет помоли да й донесе подарък.
— И аз искам — измънка Тина.
— О, Ерих, предупреди момичетата, че докато отсъстваш, не могат да яздят.
— Татеее — изхленчиха и двете в глас.
— О, не зная. Джо ми се извини, че не е бил с ума си. Дори се кани да се върне при майка си. Мисля, че ще е добре да му позволим да извежда момичетата. А ти, Джени, за минута не се отделяй от тях.
— Не. По-добре не.
— Защо? Имаш някакво сериозно основание ли? — погледна я той и смръщи вежди.
Тя си спомни думите на Марк. Но каква полза да ги обсъжда с Ерих!
— Прецени ти. Ако мислиш, че за децата е по-сигурно… — Ръцете му се обвиха около тялото й.
— Ще ми липсваш.
— И ти на мен, Ерих.
Придружиха го до колата. Клайд я беше изкарал от гаража. Джо я бе излъскал до блясък. Руни стоеше насреща, готова да дойде при Джени, за да шият заедно. Марк бе дошъл, за да го изпрати.
— Веднага щом пристигна в хотела, ще ти се обадя — каза Ерих. — При теб ще бъде около десет вечерта.
Вечерта тя лежеше в леглото в очакване да звънне телефонът. „Колко е голяма къщата — мислеше си тя. — Всеки може да влезе през входната врата, през коя да е от вратите, да се качи по стълбите, без да го чуя.“ Ключовете висяха в канцеларията. Нощно време тя се заключваше, но денем често оставяше отворено и вътре нямаше никой. Ами ако някой вземе ключ и си извади нов, а оригинала върне на мястото му? Кой ще разбере?
„Но защо се тревожа сега?“ — питаше се Джени.
Този проклет сън, който непрекъснато се повтаряше, това докосване по челото й, по бузите, ушите и косата — всяка вечер се повтаряше. И все по един и същ начин. Тежката борова миризма, усещането на присъствие, на допир и тихото шумолене. А светнеше ли лампата, всичко изчезваше като от магическа пръчка.
Поне да можеше с някого да сподели съня си. Но с кого? Доктор Елмендорф ще я прати на психиатър. Сигурна бе, че ще го стори. А тъкмо това чакаха хората в Гранайт Плейс. Представете си, ще изследват главата на съпругата на Крюгер!
Наближаваше десет. Телефонът иззвъня. Тя скочи и грабна слушалката.
— Ало? — Никой не отговори. Не. Тя чуваше някакъв шум. Не беше дишане, а нещо странно. — Ало — повторно каза Джени и се разтрепери.
— Джени — прошепна някой.
— Кой е?
— Джени, сама ли си?
— Кой е?
— Имаш ли друг приятел от Ню Йорк при теб, Джени? Обича ли да плува?
— За какво ми говорите?
Изведнъж шепотът се превърна в неудържим крясък, после в истеричен смях. Гласът беше неузнаваем.
— Курва! Убийца! Махай се от леглото на Каролайн! Веднага се махай, още сега!
Тя рязко постави слушалката на мястото й. О, боже! Кой ще й помогне?
Закри лицето си с ръце и почувства нервен тик под окото си.
О, боже! Телефонът отново иззвъня.
„Не. Няма да го вдигна сега!“ — зарече се тя.
Четири, пет, шест-пъти — накрая спря. После отново иззвъня.
„Ерих е!“
Беше малко след десет. Тя грабна слушалката.