— Ще остана да си почета нещо. Прегледът няма да те забави много.
— Претоварили сте се — започна лекарят. — Не ми харесва това. Изгубили сте много килограми.
— Не мога да се храня.
— Заради бебето трябва насила да ядете. Мляко, сладко, мед. Движете се колкото е възможно повече, не се залежавайте. Тревожи ли ви нещо?
„Да, докторе — искаше й се да му каже. — Тревожа се, защото не зная кой ми се обажда по телефона, когато отсъства съпругът ми. Болна ли е Руни? А Мод? Тя ненавижда рода Крюгер, а отчасти и мен! И кой друг знае кога Ерих отсъства?“
— Тревожите ли се за нещо, мисис Крюгер? — повтори лекарят.
— Не.
Тя предаде думите на лекаря на Марк. Ръката му беше изпъната зад седалката. Той излъчваше сила, доброта и спокойствие. Не можеше да си го представи разгневен. Хвърли книгата на задната седалка и запали колата.
— Джени, нямаш ли приятелка или братовчедка, която да дойде да прекара няколко месеца с теб? — предложи Марк. — Толкова си самотна тук. Мисля, че това ще ти помогне да избиеш някои неща от ума си.
„Фран“ — досети се тя. Почувства копнеж по Фран. Прииска й се тя да дойде веднага. Спомни си за приятните вечери, прекарани заедно, за нейния възторг от идеалния й приятел. Но Ерих веднага намрази Фран. Джени се опита да си спомни за други приятелки. Никоя не би могла да изхарчи четиристотин долара за самолетен билет само за да прекара една седмица на гости. Всичките й приятелки си имаха семейства и работа.
— Не — отговори тя. — Нямам никой, който да ми гостува. Фермата на Гарет беше в северната част на Гранайт Плейс, на края на градчето.
— До земята на Ерих сме като дребни картофчета — каза Марк. — Притежаваме шестстотин и четиридесет акра. Имам клиника в имението…
Къщата на Марк бе такава, каквато тя си представяше, когато Ерих й описваше своята. Бяла, просторна, с веранда отпред.
Стените във всекидневната бяха заети от шкафове за книги. Бащата на Марк седеше удобно в стола си и четеше. Вдигна очи, когато Джени влезе. Тя наблюдаваше изражението на лицето му.
И той като сина си беше едър мъж, с широки рамене. Гъстата му коса бе цялата побеляла. През стъклата на очилата му се виждаха синьосиви очи. Веждите му бяха сивкаво-бели. На Марк бяха черни. Но в очите на Люк Гарет имаше същите игриви пламъчета като в тези на Марк.
— Май вие сте Джени Крюгер?
— Да, аз съм — отговори тя и усети, че й хареса от пръв поглед.
— Нищо чудно, че Ерих… — не се доизказа той. — Много исках да се запозная с вас. Надявах се, че ще ви видя, когато бях тук през февруари, но нямах шанс…
— Нима сте били тук през февруари? — каза тя и се обърна към Марк. — Защо не си довел баща си у нас?
Марк вдигна рамене.
— Ерих ми даде да разбера, че двамата карате медения си месец у дома. Имам още десет минути на разположение, преди да отворя клиниката си. Какво ще пиеш? Чай или кафе?
Марк отиде в кухнята и тя остана насаме с Люк Гарет. Чувстваше се така, сякаш бе на оглед пред училищен инспектор и всяка минута щеше да я попита: „Харесват ли ви курсовете при нас? Доволна ли сте от нашите преподаватели?“
Тя не скри мислите си от Люк. Той се усмихна.
— Опитвам се да размишлявам, да анализирам. Как вървят нещата при вас?
— Зависи от това какво сте чули.
— Ами за катастрофата, сполетяла бившия ви съпруг. За разпита.
— Значи знаете всичко — каза тя и повдигна рамене, като че ли искаше да отхвърли от себе си всичко, стоварило се върху крехките й плещи. — Не мога да виня хората за това, което си мислят. Палтото ми действително бе намерено в колата. Онзи следобед някаква жена се обадила по телефона в театъра от нашия телефонен апарат.
— Мисля, че има някакво логично обяснение и когато го открият, всичко ще се нареди.
Тя се поколеба дали да му каже за Руни, но се отказа. А и не искаше да повтаря думите на онзи, който й се обади през нощта. Марк влезе, последван от висока слаба жена с поднос. Приятната миризма на сладкиша за кафето й напомни за едно от големите кулинарни постижения на Нана — бисквитен сладкиш за кафе. От спомена очите й плувнаха в сълзи.
— Не сте щастлива тук, нали, Джени? — попита Люк.
— Очаквам да бъда — отговори тя чистосърдечно.
— И Каролайн казваше точно така — нежно подхвана Люк. — Помниш ли, Марк, онзи, последния следобед, когато качих багажа й в колата?
Няколко минути по-късно Марк тръгна за клиниката и Люк я откара вкъщи. Шофираше смълчан и разсеян и след няколко опита да го заговори тя също замълча. Люк спря колата пред главния вход. Джени забеляза, че погледът му се задържа върху люлката на верандата.
— Проблемът е — обади се изведнъж той, — че на това място тук нищо не се е променило. Ако направите снимка на къщата и я сравните с друга отпреди тридесет години, ще бъдат еднакви. Нищо ново не е направено, нищо не е поправено, нищо не е преместено. Може би това създава усещането у хората, че Каролайн е тук, и те очакват да я видят. Сякаш вратата ще се отвори и тя ще излезе усмихната и ще се затича да те посрещне, и, както винаги, ще настоява да останеш за обяд. След като се разведох с майката на Марк, Каролайн стана втора майка за него.