Глава 2
Истински ад за минувачите бе поледицата по тротоарите на американските авенюта: Пето, „Медисън“, „Парк“, „Лексингтън“, Второ, Трето… и дълги, безкрайно дълги жилищни блокове. Който твърди, че Манхатън е само един тесен остров, той никога не го е прекосявал по заледения паваж. Автобусите се движеха толкова бавно, че тя щеше да стигне по-бързо пеша.
Дневната детска градина се намираше на 49-а улица, близо до Второ авеню. Точно в шест без четвърт Джени се озова пред апартамента на мисис Къртис и натисна звънеца. Със скръстени ръце и стиснати устни, очертали тънък процеп през отблъскващото й лице, мисис Къртис изглеждаше направо разярена.
— Мисис Макпартланд! Днешният ден беше кошмарен! — заяви неумолимо строгата дама. — Тина не спря да плаче. Казахте, че Бет не се напишквала. Нищо подобно!
— Казах, че ползва тоалетната сама — запротестира Джени. — Може би децата още не са свикнали.
— И няма да имат тази възможност! Вашите деца са прекалено разглезени. Поставете се на мое място! Целият ми ден е зает с едно тригодишно дете, което се напикава, и с едно двегодишно, което хленчи непрекъснато!
— Мамооо…
Джени обърна гръб на мисис Къртис. В тъмното фоайе, наречено от дамата „място за игра“, върху разнебитена кушетка седяха Бет и Тина, навлечени с дебелите си горни дрехи. Колко ли време са прекарали така?! Тласната от внезапно връхлетяла я нежност, Джени побърза да ги поздрави.
— Здравей, Мишле! И ти, Звънчето ми!
Бузите на Тина бяха мокри от сълзи. Тя я погали с ръка и повдигна нагоре разпилените по челцето й къдрици. Двете бяха наследили лешниковите очи на баща си, неговите дълги мигли и цвета на косата му.
— Наказаха я днес — доложи Бет, сочейки с пръст Тина. — И тя плака, плака.
Тина нацупи устни и протегна ръце към Джени.
— И вие отново закъсняхте — обвиняваше мисис Къртис.
— Извинете — разсеяно отговори Джени.
Очите на Тина бяха потъмнели, а бузите — зачервени. Дано не се е простудила. Ах, това проклето място. Не трябваше кракът й да стъпва тук!
Джени прегърна Тина. Изплашена да не я оставят, Бет бързо се свлече от кушетката.
— Момичетата могат да останат при мен до петък. Правя ви услуга — заяви строгата дама. — Но последна!
Без да се сбогува с нея, Джени отвори вратата.
Студеният вятър я блъсна в лицето.
Навън се бе стъмнило, вятърът се бе усилил. Тина сгуши глава в шията на Джени. Бет се опитваше да скрие личицето си в палтото на майка си.
— Само веднъж се напишках — заоправдава се малката.
— На мама Мишлето! Дръж се здраво. Ей сегичка ще се пъхнем на топло в хубавото автобусче.
Но и трите автобуса префучаха покрай тях претъпкани. Накрая Джени реши да тръгнат пеша. Едва удържаше Тина на ръце. Ако искаше да продължи да я носи, трябваше да влачи Бет. Като стигна края на двата блока, Джени се наведе и прегърна Бет с другата ръка.
— Мамо, аз мога да вървя — запротестира детето. — Голяма съм вече.
— Зная, че си голяма — увери я Джени. — Така ще ми е по-лесно. Дръжте се здраво. Маратонът започва!
До центъра на града оставаха още десет пресечки, оттам до къщата им — две. „Децата не ми тежат — мислеше си тя. — Мои са. Но къде ще се намери подслон за тях от следващия понеделник? Ох, Нана, Нана, толкова ни липсваш сега!“ За повече отпуск не смееше и да си помисли. „Дали Ерих Крюгер е поканил на вечеря Алисън Спенсър?“ — питаше се Джени.
Някой вървеше след нея. Настигна я. Тя се обърна и се стъписа. Беше Ерих Крюгер. Той посегна и взе Бет от ръцете й. Устните на малката ту се отваряха, ту се затваряха от изненада и уплаха. Той усети, че детето ще се дръпне от него, и побърза да се усмихне.
— Ако те нося, ще стигнем по-бързичко у дома. Искаш ли да се надпреварваме с Тина и мама, а? — попита я някак заговорнически Ерих.
— Но… — отвори уста Бет.
— Джени, ще ми помогнеш ли? Бих взел и другата, но сигурно и тя няма да се съгласи.
— Така е — потвърди Джени. — Много съм ви благодарна, мистър Крюгер, само че…
— Джени, престани да ме наричаш мистър Крюгер! Моля те. Защо ме изостави при тази досадна жена от „Арт Нюз“? Очаквах да ме спасиш от нея. Щом разбрах, че си излязла, веднага си помислих къде може да си отишла. Сетих се за детската градина. Там онази ужасна дама ми каза, че току-що сте си тръгнали. Реших да отида до апартамента ти и пътьом виждам пред себе си едно хубаво момиче, което има нужда от помощ. Ето ни заедно.