Джени усети, че ръката на Ерих държи здраво лакътя й. Странно! Вместо уморена и потисната тя се почувства щастлива.
— Всяка вечер ли изживяваш този ад? — попита я Ерих с тон, в който имаше неверие и загриженост.
— В такова време винаги успяваме да се качим на автобуса. Но тази вечер те бяха толкова претъпкани, че едва имаше място за шофьора.
Кварталът между „Лексингтън“ и „Парк авеню“ беше само от къщи, облицовани с червени тухли. Джени посочи към третата от горната редица.
— Тази е — каза тя, оглеждайки улицата с умиление. За нея тези еднофамилни къщи предлагаха уют и спокойствие. Построени бяха преди около сто години, когато Манхатън е бил претъпкан с тях. Сега повечето бяха пометени от небостъргачите.
Тя се спря пред къщата, за да пожелае приятна вечер на Ерих, но той отказа да се сбогува.
— Няма да си тръгна, докато не те оставя у дома.
Джени неохотно побърза да мине пред него във фоайето на партерното помещение. Закрила бе разсъхналата се тапицерия с евтин плат на жълти и оранжеви фигури. Тъмнокафяв килим покриваше по-голямата част от изтъркания паркет. Креватчетата на децата бяха вмъкнати в ниша, долепена до стената на банята? Репродукции на Шагал прикриваха олющените места по стените. Саксии с цветя освежаваха перваза до кухненската мивка.
Щом се почувстваха свободни, Тина и Бет се разтичаха из стаята. Бет се въртеше около Джени.
— Колко е хубаво, че сме у дома, нали, мамо? — Сетне погледна към сестра си и добави: — И Тина се радва.
Джени прихна да се смее.
— Мишлето ми, зная какво искаш да кажеш. — Тя се обърна към Ерих и рече, сякаш му се извиняваше: — Нали виждате, тесничко ни е, но си харесваме дома.
— Разбирам защо. Много е приятно тук.
— Нищо особено не е. Дори не гледаме на това жилище като на собствено. Сградата подлежи на събаряне и никой не хвърля парите си за ремонт!
— Друг апартамент ли ще купиш?
Джени започна да разсъблича Тина.
— Не съм подавала молба за закупуване. Един такъв апартамент ще ми струва поне седемдесет и пет хиляди долара. Ще чакам, докато ни изгонят от съда. Тогава ще му мисля.
С Бет се зае Ерих.
— Я да свалим тези дебели дрехи от теб… — Той бързо разкопча палтенцето на малката и се обърна към Джени: — Нека се разберем. Самопоканих се. Ако за тази вечер си имаш други планове, изгони ме, ако не — посочи ми пътя към супермаркета.
Изведнъж двамата се озоваха лице в лице.
— Какво решаваш, Джени? Супермаркетът или вратата?
Стори й се, че във въпросите му долови скрита тъга. Преди тя да отговори, Бет хвана Ерих за панталоните.
— Искаш ли да ми прочетеш приказка?
— Разбира се. Значи оставам — отсече той. — Мамо, ти повече нямаш думата.
Джени се замисли. Наистина ли Ерих искаше да остане? Очевидно бе, че искаше. Обзе я неочаквано въодушевление.
— Не е нужно да пазаруваш. Ако харесваш пържоли, имаме колкото щеш.
Тя му наля чаша шабли, после включи телевизора и се залови с къпането на децата. По-късно, докато приготвяше вечерята, Ерих започна да чете приказки на момичетата.
Джени поглеждаше скришом към него. Децата седяха в скута му, а той четеше „Трите мечета“ с подходящ артистичен тон. Тина не издържа и заспа, Ерих внимателно подложи ръка под главата й. Бет изслуша докрай приказката, без да сваля очи от него. Накрая му заяви:
— Много хубаво четеш. Почти като мама.
Ерих повдигна вежди към Джени и се усмихна победоносно.
Сложиха децата в креватчетата им и седнаха да вечерят на малката масичка с изглед към градината. Снегът в градината бе все още бял. По оголените клони на дърветата се отразяваше светлината от къщата. Гъсти и високи, вечнозелените храсти закриваха плета, който делеше собствеността от близкостоящите дворове.
— Едно село в града — подхвърли Джени. — Щом заспят децата, аз се облягам тук на чаша кафе и си представям, че гледам моето имение. „Заливът на костенурката“ обхваща десет къщи по посока на града. Фантастично място. Зад всяка от тях има разкошна градина. На шега наричаме района „Залива на костенурката“, но винаги ще съжалявам, ако трябва да напусна този дом.
— Къде мислиш да идеш?
— Не зная. Имам на разположение още шест месеца, за да умувам. Все ще се намери нещичко и за нас. Искаш ли чаша кафе?
Някой позвъни на вратата. Ерих погледна Джени, без да скрива досадата си. Джени прехапа устни.
— Вероятно е съседката ми, Фран. По това време тя има навик да наминава.
Беше Кевин. Той изпълни вратата, по момчешки красив в скъпия си ски-пуловер и с небрежно метнат на раменете шал. Тъмночервеникавата му коса бе добре подстригана, а лицето му — загоряло от слънцето.